Боби Смит - Вземи сърцето ми

Рязко почукване по вратата на спалнята я стъписа и тя приглушено изсъска:

— Какво има? Казах ти, че не искам да бъда безпокоена.

— Лейди Вивиан… Трябва да слезете долу — синът ви и годеницата му са тук и са довели с тях един посетител.

— Кажи на Александър, че съм неразположена и ще го видя утре — каза тя, учудена от дързостта му да идва в дома й в този час.

— Да, мадам.

Уверена, че Дейвид ще се подчини на командата й, Вивиан се обърна към Джералд и го целуна. Веднъж обсебен от нейната всепоглъщаща ненаситна страст, той отвърна горещо и страстно. Бяха вкопчени в топла прегръдка, когато изведнъж вратата се отвори с крак и се блъсна силно в стената. Вивиан извика гневно и се обърна да види кой се осмелява да й досажда. Видя сянката на мъж да се появява и очите й се разшириха от страх, когато той пристъпи напред на светло. Мигновено го позна и бе толкова шокирана, че не успя да чуе думите, които той остро произнесе.

— Добър вечер, майко. — Алекс влезе в стаята, последван от Дейвид и Тори.

— Александър… — Името му прозвуча приглушено, когато тя сграбчи чаршафите, за да скрие голотата си.

— Да… Твоят отдавна изгубен син се върна. — Алекс пристъпи застрашително към леглото. Всяко чувство на нежност към родната му майка бе умряло отдавна. Сега я гледаше като зло същество, което се бе опитало да убие него и Катрин.

— Сега, виж сега! — измънка Джералд, усещайки заплахата в движенията му. Бе започнал да се опасява за собствения си живот.

— Млъкни, Ратклиф! — извика Алекс, възстановил се бързо от шока при вида на Джералд в леглото на майка му. — Чудя се какво би си помислила Катрин, ако ви види заедно. Може би и двамата сте били в заговора с баща ми от самото начало.

— Александър… нека ти обясня! — Вивиан започна да се моли, искаше да го спечели отново, като се надяваше, че той все още изпитва някакви чувства. Въпреки всичко тя беше негова майка.

— Няма нищо за обяснение. Дейвид ми разказа всичко. Сега трябва само да уведомиш дядо и нещата ще си отидат по местата.

— Дейвид! Глупак! Пълен глупак! — Вивиан отправи злобен поглед към него. Обхвана я отчаяние. Всичките й внимателно подготвени планове бяха разбити. Истинският Александър се бе завърнал и сега Едуард щеше да разбере всичко. Животът й бе свършен. — Александър… аз съм твоята майка — молеше тя уплашено, в последен опит да спаси себе си. Сълзи на унижение и страх течаха по страните й.

— Ти не си моя майка. Една майка обича децата си, тя не се опитва да ги погуби — каза той твърдо. Взираше се в изкривеното й от плач лице, но не изпита нищо друго, освен презрение.

Вивиан се обърна към Дейвид:

— Направи нещо. Ти не уби онази жена в Америка, но можеш да убиеш него! Можем да продължим с играта и никой няма да разбере! Бъдещето ти е заложено на карта! Мисли за парите! Мисли за властта!

Дейвид я гледаше в пълно недоумение.

— Не съм убил момичето!?

— Не, аз инсценирах това, за да те убедя да ми помогнеш. А сега, когато имаш всичко, за което си мечтал, искаш да се откажеш? Наистина можеш да отидеш в затвора за измама! Направи нещо! Спаси всички ни!

— Ти си луда! — каза Дейвид с отвращение. — Алекс, какво ще правиш?

— Искам да видя моя дядо. Аз…

От портала долу долетяха ядосани гласове и Алекс се обърна към посоката, от която идваха.

Едуард и Катрин бяха нахълтали направо в къщата, отстранявайки протестиращия слуга, който им бе отворил вратата. Поискаха да узнаят къде е тя и когато разбраха, се отправиха нагоре към стълбите.

— Вивиан! Искам да говоря с теб. — Едуард почти крещеше, когато стигна края на стълбите, следван от Катрин. Отправиха се към стаята направо през отворената врата. Когато Едуард приближи, висок тъмнокос млад мъж пристъпи напред и застана срещу него.

— Дядо! — Алекс стоеше неподвижен и го гледаше с открита обич. Сякаш не бе минало толкова време, като че ли бе едва вчера, когато те разговаряха за името на неговия кораб — играчка. Алекс не можеше да спре сълзите, които напълниха очите му, а не се и опита. Преглътна, искаше да проговори, да каже, че го обича и че много му е липсвал.

— Александър! — Викът на Катрин разкъса мълчанието и тя изтича край баща си и се хвърли в ръцете на Алекс. — Ти не си мъртъв! — Обърна се към баща си и му подаде ръка. — Ето го Александър…

— Александър… — Едуард инстинктивно го бе познал, но не бе способен да мръдне и проговори, докато вълнението на Катрин не прекъсна мълчанието. Пристъпи напред, за да прегърне и двамата. Сълзите им потекоха неудържимо. Когато се разделиха, за да се погледнат един друг, Алекс попита: