Боби Смит - Вземи сърцето ми

Малик успя да издаде само вик, за да предупреди пазачите, преди да падне на колене. Погледна надолу и потресен видя кървави петна по бялата си туника. В съзнанието му нахлуха мисли за Раби и той се свлече на мраморния под. Тъмнината го обзе и го отнесе далеч от болката, душевните терзания и самотата.

Катрин не можеше да повярва, че са стигнали до пристанището. Пътуването обратно до Алжир й се стори безкрайно, а тя нямаше търпение отново да бъде с Малик.

Беше се забулила в алжирската роба в негова чест. Облечена като негова жена, стоеше на палубата и гледаше града, който щеше да бъде нейният истински дом. Сякаш видя целия живот пред себе си.

Алмира стоеше до Раби, радостна, че се завръщат. Само едно нещо не й бе ясно.

— Катрин — попита тя, — как да те наричам сега, когато отново сме в Алжир?

Изражението на Катрин стана някак по-нежно и тя се усмихна на слугинята си.

— Наричай ме Раби. Това име ми избра Малик и отсега нататък ще го нося с гордост.

Алмира отвърна на усмивката й и те нетърпеливо зачакаха да спуснат мостика. След това заедно се отправиха към двореца.

Сърцето на Раби щеше да изскочи от вълнение, щом стигнаха входа. Когато напусна Малик, не осъзнаваше колко го обича, но сега бе разбрала и нямаше да го изостави никога.

— Трябва да видя Малик веднага — каза Раби на пазача. Знаеше, че с прекалено смело, но не обърна внимание на това. Беше много важно. — Моля, предайте му, че ще го чакам в харема.

Пазачът я изгледа странно, но тя не обърна внимание. Предположи, че е изненадан от бързото й завръщане в Алжир. Тя и Алмира продължиха към харема и Раби излезе в градината, за да изчака Малик.

Бе изненадана, когато след няколко минути се появи Хасим.

— Раби… Благодаря на Аллах, че пристигна.

Гласът му прозвуча толкова отчаяно и той изглеждаше така съсипан, че тя веднага се свлече на колене.

— Какво има?

— Баща ми…

— Да не с ранен?

Хасим кимна с глава и я погледна в очите.

— Мислехме, че сме убили Мухамед, когато потопихме кораба му, но той е успял да се измъкне и преди четири дни е влязъл в двореца и стреля по баща ми. Пазачите го убиха, разбира се, но вече бе късно…

Раби видя дълбоката мъка и загрижеността в погледа му.

— Заведи ме при него — поиска тя. — Трябва да го видя. Трябва да говоря с него.

Хасим я изведе от харема.

— От известно време той е в безсъзнание. Изгуби много кръв.

Раби кимаше, докато го слушаше, защото не смееше да проговори. Малик бе близо до смъртта. Можеше само да благодари на Бога, че се завърна, когато трябваше. Решението й стана непоколебимо. Щеше да спаси Малик. Почувства, че е пропиляла безценни години, без да признае любовта си, но сега искаше да направи всичко възможно за него. Той щеше да живее. Нямаше да му позволи да умре.

Хасим я отведе до спалнята на Малик. Пое си въздух и влезе. Малик — нейната любов — лежеше неподвижен в леглото. Лицето му бе бледо, а гърдите му — обвити в бинт. Тя се отправи към него и от гърдите й се откъсна тежка въздишка. Лекарят, който го лекуваше, се учуди от нахлуването, но като видя, че това е Раби, напусна тихо стаята и я остави сама с него.

— Малик — прошепна тихо тя, като седна до него и пое ръката му. — Малик, любов моя. Върнах се при теб…

Малик не отговори. Лежеше неподвижно и само лекото повдигане на гърдите му подсказваше, че е жив.

— Малик… — започна отново тя с тих глас, който молеше за отговор.

Времето течеше, а тя не спираше да му говори. Нашепваше името му отново и отново. Разказа му за любовта си и за това как ще се омъжи за него в момента, в който отвори очи. Разказа му за спасението на Серад, за срещата му с дядо му и за женитбата с Тори. През целия ден и цялата нощ Раби остана, без да напусне стаята. Зората я завари до Малик, с глава, отпусната върху леглото, когато най-накрая умората я победи.

Малик не осъзнаваше какво го дърпа от ръба. Срещна смъртта и не се страхуваше от нея, но нечий повик на далечен глас настояваше да се върне. Отново и отново чуваше молбата да се върне. Усети, че изплува нагоре от дъното на всеобхващащата го празнина. Все още го обгръщаше тъмнина. Преди той й се подчиняваше, но сега се бореше в търсене на гласа. Трябваше да го чуе отново.

Малик отвори очи. Примижа. Беше ден. Не беше ли нощ? Беше объркан и тогава погледна надолу и я видя.

— Раби? — Пресипналият шепот бе достатъчен, за да я събуди от лекия сън. Раби се изправи и умората веднага изчезна, когато погледна в златистите очи на Малик.