Боби Смит - Вземи сърцето ми

Първо Раби уведоми отците, които работеха в града по въпросите за уреждане на откупи и връщания на християнски пленници, че скоро ще дойдат две жени, които трябва да бъдат подготвени да напуснат Алжир възможно най-скоро. През нощта пристигна съобщение от свещениците, че кораб ще отплава за Лондон на следващата сутрин. Раби знаеше, че трябва да ускори нещата. Изчака полунощ и изпрати Алмира до дома на Серад.

Тори лежеше будна в леглото си, вгледана в тъмнината с невиждащи очи. Чувстваше се измамена и нещастна. Бе доволна, че не е говорила с Джоунс след злощастния си опит да види Серад. Не би била способна да го понесе, ако другата жена видеше болката й. Шум от отсрещната страна на прозореца привлече вниманието й и тя се изправи, за да види кой е.

— Ти ли си, Тори? — попита приглушен женски глас.

— Да… — Тори едва различи фигурата на жена, облечена в традиционна алжирска носия. Лицето и главата й бяха покрити с бурнус, така че се виждаха само очите й.

— Трябва да говоря с теб. Спешно е.

Тори не знаеше коя е тази жена и какво иска.

— Защо?

— Изпратиха ме, за да ти помогна да избягаш от Алжир — отговори меко гласът. — Трябва да говорим насаме. Не мога да позволя…

Тори се дръпна от прозореца и излезе навън, за да посрещне жената. Внимателно се огледа дали някой я наблюдава. Не знаеше коя е тази жена, но бе сигурна, че е пратена от Бога.

— Знам, че ти и твоята компаньонка сте задържани тук против волята ви и съм дошла да ви кажа, че всичко е готово да избягате още тази нощ и утре да отплавате към дома.

— Кой иска да направи това за мен и защо?

— Не трябва да знаеш, но помни, че това е някой, който разбира твоето положение и иска да те спаси. Ще тръгнеш ли?

— Да! — Тори нямаше нужда от време, за да реши.

— Какво ще правим с твоята компаньонка?

— Тя също ще дойде. Няма защо да питаш.

— Добре. Бъди тиха, защото рискуваме да ни забележи някой от слугите на Серад. Облечи се като мен, за да не привличаме вниманието, докато минаваме по улиците. Ще те чакам тук, но трябва да побързаш.

— Разбирам и ти благодаря.

Тори се върна обратно с тихи и предпазливи движения. Потърси Джоунс и я събуди внимателно.

— Мис Виктория! Какво има?

— Ш-ш-шт… — Тори долепи пръст до устните си. — Говори тихо. Отвън има една жена, която каза, че иска да ни помогне да избягаме.

— Какво?

— Чака ни в двора, но трябва бързо да се облечем.

— Отиваме си вкъщи?

— Така казва. Хайде, трябва да тръгваме, докато все още има възможност.

Джоунс навлече дрехите си и последва Тори в спалнята й, където тя облече робата си. После се промъкнаха през харема към градината, където ги чакаше тайнствената жена.

Алмира се бе скрила в храстите и когато видя жените да се появяват, излезе, за да ги посрещне.

— Стойте близо зад мен и не се оглеждайте. Дръжте главите си колкото може по-наведени. Не сте забравили нищо, нали? — попита ги тя, докато бавно се измъкваха от къщата.

Тори погледна за последен път назад. Помисли си колко щастлива бе, когато се върна от пустинята, и за болката, с която бе заплатила дързостта си да мечтае.

— Не, не съм забравила нищо — отговори спокойно тя. Но когато потънаха в нощта, си мислеше дали не е оставила сърцето си там.

Изминаха четири дни, откакто „Ятаган“ отплава от Алжир, и Серад и Хасим бяха сигурни, че приближават Мухамед и неговата банда главорези. Екипажът на „Ятаган“ с нетърпение очакваше битката, защото всички обичаха Малик и искаха да му покажат своята преданост. Със скорост и устрем те преброждаха моретата, където Малик предполагаше, че Мухамед прави своите набези. Късно следобед бяха възнаградени за своите усилия, когато забелязаха другия кораб.

Заповедите на Серад бяха бързи и кратки в подготовката за атака. Платната бяха опънати и курсът определен. Скоро настигнаха вражеския кораб и битката започна. Битката бе яростна и страшна. Когато димът се разсея, видяха, че корабът на Мухамед е разбит и бавно потъва. Падна мрак и затрудни усилията им да открият оцелели. С идването на утрото не бе останало нищо, което да отбележи гроба на Мухамед.

„Ятаган“ също бе понесъл някои поражения в битката и въпреки че щяха да се приберат много по-бавно, настроението на борда беше добро. Хасим бе доволен от изхода на битката и знаеше, че баща му също ще бъде удовлетворен от вестта, че най-върлият му враг е убит.

Серад се почувства така, сякаш огромна тежест падна от раменете му и прие истината за чувствата си към Тори. Но в същото време бе дори и по-объркан, защото думите на леля му все още звучаха в съзнанието му. Ако обичаше Тори — а той знаеше, че това е така, — как би могъл да не направи всичко за нея? Ако я обичаше, трябваше да е достатъчно почтен, за да й позволи сама да вземе решение за живота си.