Боби Смит - Вземи сърцето ми

— Трябва да се върнат тази нощ от пустинята.

— Благодаря, Алмира.

— Има нещо друго, Раби.

— Да?

— Чух също така, че Малик е планирал да изпрати Серад на път заедно с Хасим още днес и че ще бъдат далеч за повече от седмица.

Раби замислено присви очи, проумявайки какво й казва прислужничката и какво трябва да направи.

— Алмира… възможно ли е? — Нямаше нужда да продължава, защото Алмира разбра какво мисли господарката й.

— Свързах се с когото трябва.

— Тогава да действаме. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Серад и Тори се върнаха в града по тъмно и тя с удоволствие отиде в харема, за да се изкъпе и смени дрехите си, а Серад се оттегли в своите покои. Там той намери слугата, който го очакваше, за да му предаде, че леля му се нуждае от него. Първата му мисъл бе, че е болна и той веднага тръгна.

Раби бе разтревожена. По време на предишния им разговор тя му се скара за неговото поведение и почти бе склонна да му каже цялата истина за тяхното оставане в Алжир през всичките тези години. Когато чу за държането му с младата пленничка, тя разбра, че трябва да му разкрие всичко. Изпрати Алмира при него с молба да я посети веднага щом се завърне и сега го очакваше.

Безпокоеше се, че Серад не обръща внимание на думите й и затова бе нервна относно това, което искаше да му каже. Заплахата на Малик, че ще ги раздели и страхът, че Ейвъри може да открие, че са живи я бяха принудили да мълчи през всичките тези години. Никога не бе забравила и за миг жестокото предателство на брат си. Осъзнаваше, че Ейвъри може да е в Лондон в момента и да живее охолен живот. Ако това беше така в действителност, тя и Серад щяха да се изложат на опасност, ако се завърнеха там.

Завръщането в Англия при семейството обаче бе нещо, което Раби знаеше, че никога няма да се случи. Серад беше много щастлив в Алжир. Като син на емира и известен корсар Серад имаше всичко, което един мъж би желал да притежава. Бе заприличал на истински алжирец, но дори и така в сърцето й той завинаги си оставаше Александър. Въпреки че я болеше от тази мисъл, тя се съмняваше, че титлата и наследството в Англия ще бъдат нещо привлекателно за него. Все пак Раби знаеше, че времето за пълно откровение е настъпило. Трябва да му каже всичко — ако не заради него, поне заради момичето, което държи в плен.

— Лельо Раби? — Серад се успокои, когато я откри на любимото й място в градината. — Добре ли си?

Раби не отговори, а само се обърна и го погледна. Беше свикнал да вижда любов, одобрение, привързаност в очите й и тъгата, която видя сега в погледа й, го разтревожи.

— Чувствам се чудесно — отговори бавно тя. — Извиках те, защото е време да поговорим… Много сериозно.

Серад застина. Не помнеше някога да се е държала така.

— Какво имаш предвид, лельо Раби?

— Искам да знаеш, че ти си Александър Уейкфийлд, бъдещият херцог на Хънтингтън — бързо изрече Раби, — и не мога да изразя колко разочарована съм от това, което си направил.

— Александър… — Името докосна струна в сърцето му. Спомняше си отделни неща, но знаеше, че и много е забравил. Все пак вече бе голям мъж, капитан на кораб. Животът му в Алжир бе хубав. Защо трябваше да мисли за миналото? Животът е тук и сега. Болеше го от нападките на леля му и той трябваше да се защити.

— Какво съм направил или не, не те засяга.

— Не, засяга ме! — отвърна Раби. Той все още бе неин племенник, тя го бе отгледала. — Никога не съм мислила, че ще постъпиш с някой друг така, както постъпиха с мен.

Серад я погледна учудено.

— Не разбирам?

— Преди двадесет години бях млада и невинна. По онова време живеех в Хънтингтън с теб и дядо ти. Беше чудесно и спокойно време. Бях сгодена за лорд Джералд Ратклиф — мъжа на моите мечти, мъжа, когото обичах.

— Защо ми казваш това? — попита внимателно той.

— Защото е време да чуеш истината.

— Истината? Не разбирам!?

Раби му разказа всичко. Започна с предателството на Ейвъри и как се озоваха на борда на кораба на път за Франция. Разказа му и как Мухамед ги бе пленил и довел като затворници в Алжир, а после ги бе предал на Малик. Когато спомена за опита им за бягство от палата, след като бяха дадени като част от плащането на годишния данък, очите й заблестяха.

— След като Малик ни намери и ни доведе обратно тук, той ни забрани да използваме нашите истински имена и да говорим за миналото. Каза още, че ако го направя, ще ни раздели и аз повече никога няма да те видя. Това бе заплаха, която приех много сериозно и дори сега, когато ти разкривам всичко, поемам огромен риск, но чувствам, че е дошло време, когато трябва да говоря открито. Не мога да ти позволя да разрушиш живота на младата жена, която държиш в харема си, а ти несъмнено ще го направиш, ако не й позволиш да се прибере у дома при семейството си. Трябва да я освободиш, Александър. Трябва! — Раби нарочно използваше английското му име, за да му въздейства по-силно.