Джек Слейд - Дяволът, светицата и Ласитър

После той и придружаващите го се отправиха на север, назад към града, където Томас — предателя, бе великолепно забавляван от русата Лило, за да не му хрумват глупави мисли.

За Масаро и спътниците му започваха страданията на пленническия живот.

Ласитър и Луа все по-добре се разбираха с двамата си индиански пазачи. Те разказаха много неща за племето си, а също и за дъщерята на Манаскуа, Мария, която един ден по волята на съдбата попаднала при тях и сега я почитали като светица. Така заповядал старият сачем и мъдър лечител.

Междувременно бяха изминали един ден и една нощ, откакто Масаро и спътниците му тръгнаха да търсят Томас.

Раната на Ласитър вече бе съвсем заздравяла. Тези индиански мехлеми и билки действуваха чудотворно.

Ласитър бе любопитен да види Мария. Днес тя трябваше да се върне. Най-късно днес, така бе казал Масаро.

Около девет часа сутринта тя внезапно се появи.

Учудено погледна към Ласитър и Луа, а после и към двамата сенеки, които заедно с „пленниците“ трябваше да я чакат.

Събитията толкова бързо се бяха развили, че не бе възможно да я уведомят.

Робърт й обясни всичко с няколко изречения.

Мария запази самообладание. Тя се обърна към Ласитър.

— Разказаха ми, че си отвлякъл Луа Мак Брайд като заложница в планините. Ти си Ласитър, нали?

— Същият — отвърна той. — А за отвличане и дума не може да става. По-скоро беше обратното. Попитайте Луа. Без нейната помощ вероятно нямаше да мога да се измъкна от стрелците на баща ви. А имахме щастието да срещнем и вашите приятели, сенеките.

— Така беше, мис Кийнсбърг — рече Луа.

Лицето на Мария бе станало каменно, а погледът — твърд.

Тя слезе от мустанга си.

— Остави формалностите, Луа — каза тя. — Ти също, Ласитър. Наричайте ме просто Мария. Това е достатъчно.

Тя напълни чаша с кафе от окачения над огъня котел. С другата ръка взе парче царевичен хляб и малко студено печено месо, което бе върху един камък.

— Разкажи ми за себе си, Ласитър! — подкани го после. — Искам да чуя историята ти. Какво търсиш в тези планини? Защо си отишъл в кръчмата на Луа?

— Минавах оттам по пътя си на юг — каза Ласитър. — Към Мексико. Но имах преследвачи. Исках да ги заблудя, за да се отърва от тях. По-късно случайно попаднах на тази ферма и се запознах с Луа. Вечерта се появиха мъжете, които искаха главата ми. Бяха платени убийци на Патрик Кийнсбърг. Защитавах се. Това е всичко. Накрая с голяма мъка успях да се измъкна, благодарение помощта на Луа. Това е цялата история. Сега сме тук.

Мария седна на един камък. Пиеше кафе и отвреме навреме отхапваше от хляба и месото. Тя напрегнато размишляваше.

— Моят баща смята, че си един от платените убийци на Манаскуа — рече тя замислено. — Ласитър, знаеш ли кой е Манаскуа?

— Чух за него.

— Но не го познаваш?

— Още не съм имал това съмнително удоволствие.

— Яго Манаскуа е дявол в човешки образ — каза Мария сериозно. — Той търси удобен случай да убие баща ми.

— Защо?

— Лична вражда, която не ме засяга — отвърна тя. — Това и без друго не те интересува, Ласитър. Забъркал си се случайно в тази история. Сега какво смяташ да правиш?

Забележката по повод случайността бе дяволски иронична. Той не я отмина с мълчание.

— Мисля, че хората на Кийнсбърг все още имат намерение да ме пратят на оня свят. А това важи и за Луа, ако бъде заловена. Затова известно време ще трябва да се крием. Но може би ще успееш да убедиш баща си, че нямам лоши намерения спрямо него.

Тя го погледна изпитателно.

— Ще поговоря с Кийнсбърг — каза след кратко размишление. — Но това е семеен въпрос. Най-напред вие двамата трябва да дойдете в селото. Ако искате, разбира се. Свободни сте да постъпите, както пожелаете.

— Приемаме предложението ти — отвърна Ласитър без да се колебае. — Съгласна ли си, Луа?

През цялото време Луа гледаше мрачно пред себе си.

— Аз мразя баща ти, Мария! — избухна тя изведнъж. — Ако можех, бих го убила.

— Защото мъжът ти е загинал по време на престрелката ли? — попита недоумяващо дъщерята на Кийнсбърг. — Трябвало е да го предвиди. В тази страна обикновено бесят крадците на коне.

— Той също беше обесен! — каза тъжно Луа.

— Вярно ли е това?

Мария бе още по-смаяна от преди, когато разбра, че Ласитър въобще не е вземал Луа за заложница.

А ето, че вече налице беше и втората голяма лъжа на баща й.

Въобще, искаше ли той да се промени? Не бяха ли това само благочестиви приказки от негова страна?