Джек Слейд - Мустанги, убийци, Ласитър

Ласитър подкара кафявия си кон през гората. Дърветата бяха нарядко. В далечината се виждаше пътят. Насреща му с все сила се носеше каруца. Конете летяха, но камшикът продължаваше да плющи по гърбовете им, а гласът, който ги подканяше да бързат, беше висок и писклив и издаваше ужас и страх.

„Състезание“, помисли си Ласитър. Секунди след това установи, че е бил прав. Но това беше надбягване на живот и смърт.

На капрата на фермерска каручка стоеше жена, която с камшик и диви крясъци подканваше конете да бързат. За момент Ласитър видя лицето й — пламнало и белязано от смъртен страх.

Отстрани галопираха двама мъже, които почти я настигаха. Лицата им бяха корави, очите им блестяха жадно и похотливо. Единият сграбчи поводите на левия кон, а другият се наведе от седлото на височина на капрата и посегна към юздите. Жената изплющя с камшика и остави кървава следа през лицето му. Но това не възпря нападателя. Ласитър успя да види как колата спря. Мъжете смъкнаха жената долу, повлякоха я със себе си и се скриха в храстите. Тя мълчеше, но продължаваше да се брани с диво, нямо отчаяние.

Ласитър скочи от седлото и стисна здраво своя „Паркър“, който висеше на колана му. Когато стигна храстите, двамата мъже бяха успели да смъкнат всички дрехи на жената. Докато единият й държеше ръцете, другият се опитваше да се намести между бедрата й. Тя напрягаше последните си сили, за да се освободи.

Ласитър често беше размишлявал по въпроса, но никога досега не беше успял да разбере подобни мъже. Защо да вземаш със сила това, което може да се получи навсякъде почти без пари? Ако не с нея, с безброй други жени. Дори безплатно. Само срещу няколко нежни думички… Наистина не можеше да ги разбере, а и досега не се беше намерил някой, който да му обясни.

Ласитър вдигна пушката си и я насочи срещу тях.

— Хайде, достатъчно! Спрете!

Двамата замръзнаха по местата си. Жената също не помръдна. Мъжът, който притискаше ръцете й към земята, вдигна очи. Другият се обърна. Похотливият израз в очите му беше от ясен по-ясен. Ласитър се приближи до него, и насочи двойната цев право в челото му. Мъжът вдигна ръце и хвърли плах поглед към двуцевката.

— Я не се намесвай! — извика другият.

Беше нисък, набит мъж на около 40 години. Лицето му беше пурпурночервено от възбуда, а сега и от гняв. Пръстите му висяха като нокти на птица над револвера, закачен на колана.

— Само не се опитвай да извадиш револвера — каза спокойно Ласитър. — Хайде, ставайте! И двамата! Ръцете на тила или ще стрелям!

Мъжът пред него бавно се надигна. Ласитър обърна двуцевката към другия и той също се изправи.

Жената продължаваше да лежи безмълвно, вцепенена от ужас. Не беше разбрала изобщо какво се е случило.

— Настрана! — заповяда Ласитър.

Мъжете изпълниха нареждането. След две крачки спряха отново.

— А сега изчезвайте! — Ласитър свали пушката. — И повече да не съм ви видял!

Двамата се поколебаха, размениха кратки погледи, завъртяха се на пети, метнаха се на конете и препуснаха.

Жената беше млада, руса, а фигурата й беше просто прекрасна. Ласитър едва се сдържаше да не я гледа непрекъснато. Той проследи с поглед мъжете, а после се обърна към колата, натоварена с чували.

— Облечете се и ще ви заведа вкъщи!

Тия проклети копелета бяха разкъсали всичките й дрехи. Нищо вече не беше годно за обличане. Ласитър бързо отиде при коня си, откачи одеялото и се върна при жената. Тя се беше изправила и притискаше разкъсаните дрехи до гърдите си. Гледаше го безпомощно. Той наметна одеялото на раменете й и завърза краищата му отпред. Погледна дълбоко в сините й очи. По лицето й беше изписан смъртен ужас. Сега му изглеждаше по-млада. Като я видя одеве изправена на капрата, беше решил, че е на около 30 години. После между мъжете в храсталака прецени, че е най-много на 25. Сега обаче му стана ясно, че няма дори и 20 години. Гърдите й бяха закръглени и стегнати, но раменете — още тесни като на ученичка. Боже мой, на колко ли години беше в действителност!

— Онзи беше прав — каза изведнъж жената. — Не биваше да се намесвате!

Ласитър направи гримаса.

— Какво?!

— Двамата са от хората на Баримор!

— Казвате го така, като че ли хората на Баримор са в правото си да постъпват както искат. Кой е този Баримор? А вие коя сте, та тези типове могат да се отнасят по този начин с вас?

— Баримор ли? О, Боже! Кой е той ли! — Тя артистично завъртя очи. — Между каньона Хако и Рио Гранде той е всичко: дявол, сатана, владетел, цар, закон!