Джек Слейд: В подземията на Ел Пасо

Многобройните свещи потрепваха от слабото въздушно течение в подземието и отраженията им припламваха в очите на мъжете. Всички се бяха вторачили в жертвата, в пленника, който беше осъден на смърт.

Не беше смъртна присъда, произнесена от законен съд. Касаеше се за съвсем личен въпрос.

Беше разчистване на сметки между престъпници.

Пленникът лежеше свит в неестествена поза върху студения, жълтеникав глинен под с извити назад ръце и завързани здраво за глезените китки.

Гърбът му беше превит така, че главата му се намираше само на няколко сантиметра от дръвника.

Той приличаше на дръвниците, върху които хората тук, по границата, колят кокошките си, но беше доста по-голям от тях.

Пленникът все още не вярваше, че мъжете около него наистина ще го убият.

„Искат да ме изнудят — мислеше си той. — Аз обаче няма да им кажа това, което искат да разберат от мен, и докато не го узнаят, няма и да ме убият. Не могат да ме уплашат. При мене тези номера не минават.“

Един от мъжете се приближи до него. Беше висок, кокалест мъжага. Казваше се Джексън. Наричаха го Ягуара Джексън. Никой тук, в Ел Пасо, не знаеше истинското му име.

Ягуара Джексън сграбчи пленника за гъстата му, руса коса.

— Е, ето че отново се срещнахме, Франк!

Франк Шаткин се ухили в отговор на кокалестия Джексън.

— Ти винаги си си падал по плитките шегички, Джексън.

— Съжалявам, Франк. Този път е сериозно.

Франк Шаткин изкриви лице, сякаш все още приемаше всичко това за някаква зловеща шега.

— Ти си все същият както преди, Ягуаре. Ти…

— Не си прави труда — прекъсна го Джексън. — В случая ние нямаме друг избор. Ние…

Все така овързан, Франк Шаткин се опита да се изправи. Беше напразно. Той само би се килнал безпомощно напред, ако Ягуара Джексън не го държеше все още за русата грива.

— Ние започнахме със Скот и Маккей — със зловещо спокойствие продължи Ягуара Джексън. — Оня тиранин не ти ли разказа това, преди да те наеме? Ти имаше дяволски добра работа в Аризона, Франк. Да, знам всичко, това не бива да те учудва. Той те нае, защото ти се славеше като един от малкото неустрашими мъже, които никой не може да пречупи. Ти…

— За какъв проклет тиранин говориш? — задъхано попита Шаткин.

— Става въпрос за Реймънд Габриел — отговори Ягуара. — Човекът, който те нае. Този, който ти плаща по сто долара на ден за услугите ти. Колко ти даде вече в аванс?

— Нито цент още.

— Тогава е имал късмет. Не ти ли разказа всъщност какво се случи с двамата ти предшественици?

— Не, по дяволите! Аз и досега нямам никаква представа за какво изобщо става дума тук. Габриел ми каза да се поогледам първо на спокойствие в Ел Пасо. А преди няколко часа вие изведнъж се нахвърлихте върху ми. И то тъкмо когато излизах от бара. Та това си беше долна свинщина! Аз съм привикнал на открита борба, Ягуаре. О, по дяволите… — После го удари на молба: — Та ти ме познаваш от дълго време, Джексън! Знаеш много добре, че нямам нищо против тебе. Никога не съм имал нещо против теб. Сега ме пусни най-сетне и нека обсъдим всичко на спокойствие.

И изпълнен с надежда, той погледна нагоре, но видя само все така безпощадното каменно лице.

— Наистина съжалявам, Франк — каза Джексън, — но и при най-добро желание нищо не може да се направи. Тук ти си в Ел Пасо.

— Знам, по дяволите!

— В Подземието на смъртта на Ел Пасо — ухили се Ягуара Джексън.

Студени и горещи тръпки полазиха Франк Шаткин.

Ягуара Джексън натисна главата му надолу, докато шията му опря дръвника.

— Ще изпратим главата ти на дон Габриел — каза той. — Само така можем да го накараме да падне на колене. Съжалявам, Франк — и махна с ръка на тромавия, недодялан мъж, който вече бе стиснал в лапите си широката средновековна екзекуторска секира.

Палачът замахна за смъртоносния удар.

Беше изключително зловеща гледка.

— Не! Не! Не!

Викът ги прониза от главата до петите.

И тогава внезапно в Подземието се появи една старица. Беше дошла по един от трите коридора, разклоняващи се оттук в различни посоки.

На трепкащата светлина на свещите тя изглеждаше зловещо в своята черна рокля.

— Не! — повтори тя този път с малко по-спокоен глас. — Нека все пак да не стигаме чак дотам.

Ягуара Джексън даде знак на палача си да изчака още малко. После се обърна към старицата. Намигайки й, направи знак с глава да го последва навън.

Половин минута по-късно те вече стояха отвън в една тъмна подземна галерия.