Джек Слейд - В подземията на Ел Пасо

Тава беше причината, поради която Ласитър от Бригада Седем бе изпратен в Ел Пасо.

Тясната уличка водеше към мексиканския квартал, към така наречения „Барио де Латинос“. Тук живееше предимно по-бедната част от населението, хората, които допреди няколко десетилетия все още бяха неограничени господари тук.

Все още твърде много омраза бушуваше под повърхността. И особено тук, на самата граница.

Четиримата негодяи зачакаха в засада в края на уличката. Там се намираха само няколко срутени, необитаеми бараки и стари хамбари. Около петдесет метра по-нататък започваше мексиканският квартал, а той беше един непроницаем лабиринт от тесни улички. Тук човек можеше много лесно да се укрие след извършване на убийство.

Четиримата бяха уверени в успеха си. Рикардо и Маноли щяха да се заклатушкат към грингото и съучастничката им, така че той щеше да ги вземе за пияни. Той със сигурност изобщо нищо не подозираше. Определено нямаше да забележи как Джордж и Педро щяха да се приближат изотзад. После всичко останало щеше да се реши за секунди.

— Дано само дон Габриел не забележи нещо! — прошепна Маноло угрижен. — Тогава със сигурност ще ни се разклати положението.

— Как би могъл да забележи? — изсъска Рикардо в отговор. — Та такива неща се случват почти всеки ден в Ел Пасо. Утре вече никой няма да го е грижа за това.

Наближаваше полунощ. В началото на уличката, там, където тя се вливаше в големия булевард, се появиха два силуета. Единият изглеждаше очебийно нисък до високия Ласитър.

Те свърнаха в уличката. Момичето се бе увесило твърде любвеобилно на ръката на своя огромен придружител. Тя знаеше, че по този начин би го възпрепятствувала, ако му се наложеше да реагира бързо.

Не мислеше за това, че и тя самата би могла да бъде улучена от някой заблуден куршум. Досега винаги всичко бе минавало като по мед и масло. Ласитър съвсем не беше първият гринго, когото примамваше по този начин в клопката. Затова и се чувствуваше твърде безгрижно.

Тя изведнъж се спря, когато в края на уличката се появиха две фигури. Двамата, пеейки, запреплитаха крака към тях. Изглежда, бяха пияни. Нещо съвсем нормално.

Ласитър също се спря. Двете клатушкащи се фигури се приближиха със смях.

— Здрасти, приятел! Имаш ли огънче? — произнесе единият.

Ласитър очакваше нормален уличен грабеж Той беше предупреден за това от китайския си приятел Лу, обаче бе сметнал, че четиримата улични разбойници няма да представляват особен проблем за него.

Но точно в този момент, когато единият мексиканец го помоли за огънче, Ласитър разбра, че не само искаха да го ограбят, а че определено си търсеха белята.

Забеляза го точно в мига, когато момичето изведнъж побърза да се отстрани от него.

Едва бе успял да отскочи встрани, когато зад него вече изтрещяха два изстрела. „Пияните“ мексиканци изкрещяха ужасени. Бяха улучени от собствените си приятели.

Но Ласитър почти не обърна внимание на това. Той вече се беше претърколил стремглаво, и светкавично бе извадил ремингтъна си от кобура и така, както си беше на земята, стреля по двамата мексиканци, които коварно се бяха промъкнали зад гърба му.

Разрази се кратка, но убийствена буря от пукотевици и мълнии. Ласитър стреля, докато в ремингтъна не остана нито един куршум.

Четиримата негодяи лежаха на земята. Ласитър хич и не го беше грижа за това, дали бяха мъртви или само ранени.

Той сграбчи Петра за ръката и я повлече след себе си. Тя, от своя страна, го последва веднага. И знаеше много добре защо. Защото в никакъв случай името й не биваше да бъде свързвано с тези четирима мъже, тъй като й бе известно, че по отношение на други подобни нападения шерифът вече определено я подозираше.

А и Ласитър не трябваше да забележи нищо.

Задъхвайки се, Петра потъна заедно с него в лабиринта на „Барио де Латинос“. Малко по-късно те изчезнаха в една малка кирпичена къщичка.

Все още трепереща от преживяното вълнение, тя се строполи на ръба на покрития с рогозка нар.

— Мадре Диос! — прошепна тя. — Та те искаха да те убият, Ласитър.

— Така изглежда — невъзмутимо й отвърна той. — Тук в безопасност ли сме?

Бледа лунна светлина се процеждаше през двете малки отворчета, служещи за прозорци. Къщичката се състоеше от едно-единствено помещение. Освен грубия нар, в нея имаше само едно огнище, маса и две дървени столчета.

Момичето кимна, хлипайки, но в отговор той само недоверчиво й се усмихна.

— Да, Ласитър. Тук никой няма да ни потърси. Пък и защо ли да ни търсят? Никой не знае кой е бил нападнат там.