Джек Слейд - В подземията на Ел Пасо

— Аз, примамка? — засмя се Ласитър. — Тази русокоса отрова е примамката, ако съм разбрал правилно, мистър.

Мустакатият кимна небрежно.

— Да, така изглежда на пръв поглед. Въпросът е в това, кой за кого се е залепил.

— Той се лепна за мен! — избъбра русокосата. — Още щом влезе в бара, от първия момент забелязах, че ми хвърли око.

— Това наистина е така — потвърди Ласитър. — Но смятам, че е нещо съвсем естествено.

Мъжете се ухилиха с разбиране.

— Разказа ми, че имал много пари — каза Петра. — Дванадесет хиляди долара мъкне със себе си.

— И ти естествено вдигна на крак съучастниците си — каза мустакатият. — И ти ще дойдеш с нас, Антурия.

— Антурия! — учуди се Ласитър. — Мислех, че се казваш Петра.

— Тя всеки път си избира ново име — обясни мустакатият. — Вярно, наистина е мръсница. С фалшивото име предварително заличава следите си. Иначе може да се случи така, че да оживееш след нападението. И тогава…

— Аз наистина оживях — измърмори Ласитър.

— Недей да остроумничиш толкова. Знаеш какво имам предвид. Можеха да те намерят все още жив. Както двамата, които намерихме преди малко в уличката. Тогава щеше да мрънкаш нещо за някаква си Петра и никой нямаше да знае кого имаш предвид.

Той погледна към русата мексиканка, но съвсем не беше настроен враждебно към нея. Напротив, дори й намигна.

За Ласитър нямаше никакво съмнение, че тя се славеше като превъзходна любовница сред тези мъже.

— Най-добре е да дойдеш с нас, Антурия — каза мустакатият. — И не се страхувай. На тебе нищо няма да ти се случи.

— Та аз и никого не съм изяла — засмя се тя.

— Е, тогава нека да вървим!

Ласитър закрачи между мъжете през многобройните тъмни улички, които изглеждаха съвсем запустели. Това определено си имаше своята причина. Тук никой не искаше да влиза в разправия с хората на могъщия дон Габриел. Затова по-сигурно бе изобщо да не им се мяркаш пред очите.

След малко стигнаха до един голям файтон. Ласитър трябваше да се качи в него първи. Отзад вече седяха двама облечени в черно мексиканци с рязани сачмени пушки. До него седна мустакатият, а русата мексиканка се настани насреща му.

— Няма защо да се страхуваш — каза тя. — Нищо лошо няма да ти се случи, Ласитър.

— Това съвсем не е сигурно — отбеляза мустакатият. — Трябва да се приготвиш за няколко не особено приятни въпроса. Ние сме хора, които не се впускат в рискове.

— Как да разбирам това, човече? Кой си ти всъщност?

— Името ми е Джордж Винсент. Но скоро ще разбереш всичко съвсем ясно. И ако успееш да докажеш, че без някакво точно определено намерение си влязъл тъкмо в „Едноокия Джак“, то всичко ще е наред. Тогава изобщо нищо няма да ти се случи.

— Как бих могъл да го докажа? — запита Ласитър. — Защо изобщо зад това трябва да се крие някакво намерение, ако човек просто поиска да се позабавлява в някой бар?

— По принцип си прав — каза хладно Джордж Винсент. — Но времената са такива. Решихме за в бъдеще да изключваме всякакви случайности. Това означава, че и при най-малкото подозрение ще действуваме без оглед на това, кой ще пострада. Дори и ако съществува опасност да бъдат убити невинни хора. Съжалявам… — Той се засмя, благосклонно и му поднесе една сребърна табакера, пълна с къси цигарилос 2 2 Цигарилос — Малки пури — Б.пр. . — Заповядайте, мистър Ласитър!

Ласитър си взе една. Не бе на себе си от яд.

Изключват се значи и заподозрените. Досега не беше чувал нищо за това. Знаеше наистина, че борбата тук се води с изключителна суровост, но за това смъртоносно правило дори и Бригада Седем до този момент все още нищо не бе узнала.

Файтонът се затъркаля по настилката на моста. Граничните постове отсам и оттатък реката го пропуснаха да мине безпрепятствено.

— Какво, май нещо се умисли, Ласитър?

— И така може да се каже — отговори той. — Нямам си и капка понятие как би трябвало да се защитавам. Та аз дори не зная за какво става въпрос.

— Че откъде ли пък и би могъл да знаеш — намеси се неочаквано русокосата. — Той наистина не може да има никаква представа, Винсент. Бяга от някъде. Ограбил е някаква банка.

Ласитър я погледна с раздразнение и процеди през зъби:

— Това не беше необходимо.

— Но аз само искам да ти помогна — нацупи се тя. — Можеш да ми вярваш, Винсент. Той е банков обирджия. Откраднал е около сто хиляди и сега бяга от закона.

Винсент се усмихна презрително.

— И ти вярваш ли на това, Антурия? Сто хиляди долара. Та толкова много никой досега не е успял да открадне. Не и при едно единствено нападение. И ти действително ли си му повярвала, глупачке?