Джек Слейд - В подземията на Ел Пасо

— Той така ми каза.

Джордж Винсент с усмивка се загледа в Ласитър като човек, който знае всичко много по-добре от него.

— И къде се случи това?

— В Лордсбург — отвърна Ласитър.

— Кога?

— Преди близо три седмици.

— Трябва дълго да се е говорило за това.

— Мисля, че потърпевшите си имат основания да не го разгласяват много-много.

— За глупак ли ме смяташ? — изръмжа Винсент раздразнено. — Разказвай измишльотините си другаде.

— Както искаш — промърмори Ласитър и като дръпна с наслада от пурата си, се облегна назад.

— Ставаш ми все по-подозрителен — процеди през зъби Винсент. — Но нека изчакаме, да видим първо какво ще каже Габриел. Не вярвам, че ще приеме за истина фантасмагориите ти.

— Кой е изобщо този ваш дон Габриел? — запита Ласитър, който постепенно отново започна да се чувствува по-сигурен. — Ще ми кажеш ли, Джордж?

Джордж Винсент го изгледа замислено. Най-сетне каза:

— Имам усещането, че ти отдавна знаеш всичко, Ласитър. Дон Габриел е един изключително могъщ човек. Но той има и много врагове. Някой от тях в последно време се опитват да го изнудят. Вече дадохме две жертви. Двама от нашите най-добри хора бяха убити. Някой ги е обезглавил. И убийците изпратиха на дон Габриел главите им. Освен това заплашиха, че скоро ще дойде и неговият ред, че не би могъл да избяга от съдбата си. Дон Габриел спокойно може да очаква, че някой атентатор ще се опита да се добере до него под някакъв предлог. Някой като тебе, Ласитър. Сега разбираш ли защо искаме да се подсигурим напълно? Всеки заподозрян бива елиминиран. Нямаме друг избор.

Ласитър поклати с недоумение глава.

— Та това си е чисто безумие — каза дрезгаво той. — Ще ми бъде невъзможно да го убедя, че съм невинен.

— Жалко за тебе — отвърна Джордж Винсент, повдигайки рамене. — Постепенно добих чувството, че наистина си невинен. Но решението ще бъде взето от дон Габриел. В случая нищо не може да се направи.

Някъде към три часа сутринта те пристигнаха в хасиендата — една от най-големите, които Ласитър някога бе виждал. И целият този огромен имот беше обграден като добре укрепен форт с издигнат наскоро палисаден вал. Все още навсякъде миришеше на прясно отсечена дървесина.

На разстояние от 20–30 метра се издигаха караулни кули. Мъже с огромни кучета кръстосваха през цялата местност. Никой не би могъл да се доближи незабелязано до хасиендата.

Всички предохранителни мерки се сториха на Ласитър твърде пресилени. Вероятно този дон Габриел страдаше от мания за преследване.

— Сега разбираш ли в какво си се забъркал? — запита Винсент, докато слизаха от тежкия файтон. — За тебе съществува само един-единствен минимален шанс — да успееш да докажеш, че в Лордсбург наистина си задигнал около сто хиляди от някаква банка.

— Това няма да е лесно. Но ще положа всички възможни усилия.

— Сега ще те затворим на първо време — каза Винсент, който в очите на Ласитър съвсем не изглеждаше лош човек. — Ако имаш някакви желания, трябва само да кажеш.

— Искам да спя — каза Ласитър и бе въведен от половин дузина въоръжени мъже в една странична постройка, уредена като истинските затвори, каквито той беше виждал в повечето мексикански градове. Навсякъде — дебели зидове и солидни решетки. Всякакво бягство оттук бе изключено.

Ласитър се просна върху сламения нар и заспа веднага. Нямаше никакъв смисъл да започва още отсега да си блъска ума.

Събуди се някъде около седем часа сутринта. Сервираха му първокласна закуска с кафе. Подносът беше така изобилно отрупан с всевъзможни ястия, че с тях спокойно можеха да се нахранят трима или четирима мъже.

Джордж Винсент се настани срещу него на малката маса.

— Добър апетит, Ласитър.

— Това нещо като последна гощавка за осъдения на смърт ли се явява?

— Възможно е.

— Докладва ли вече на дон Габриел?

— Да. Той е любопитен да те види.

— Е, и? Смята ли ме за убиец, който се опитва да се промъкне при него?

— Иска да си състави собствено мнение — отвърна Винсент. — Той решава сам.

Ласитър си наля кафе и отряза парче от превъзходната шунка, поставена върху отделна дървена дъсчица. Бърканите яйца в чинията ухаеха примамливо. Хлябът изглеждаше прясно изпечен. Всичко беше чудесно на вкус.

— Като в първокласен хотел, нали? — ухили се Джордж Винсент. — Не се живее лошо при дон Габриел.

— И аз така мисля.

— Ти наистина ли не се страхуваш, Ласитър?

— Защо трябва да се страхувам?