Джек Слейд - Мустанги, убийци, Ласитър

Къде, по дяволите, беше попаднал?

Видя пред себе си брод. Наоколо местността беше равна като тепсия, от която някой гладен омбре беше омел и последните трошички. Нямаше нито дърво, нито храст, които да го прикрият. Бреговете на реката се виждаха на повече от миля разстояние.

Ласитър пришпори прашния си жребец и го подгони през брода. Поне посоката беше вярна. Фармингтън се намираше право на север. Значи нямаше нужда да прави кръгове, а и преследвачите му нямаха шанс да скъсят пътя, да го задминат и да го причакат в засада.

Слънцето вече почти докосваше хоризонта, когато жребецът показа явни признаци на умора. Но и конете на преследвачите сигурно бяха на края на силите си.

Тъмнината носеше спасение. Поне за този ден. Ласитър беше наясно, че преследването нямаше да свърши скоро. Вече беше сигурен, че в лицето на този дребен дебелак е попаднал на корав противник, който непременно ще му докара неприятности.

Беше убил двама души, които го бяха нападнали, но без да знае точно какво искаха от него. Стига толкова. Сега ще потегли право към Фармингтън. Може би командирът от Бригада Седем, с когото трябваше да се срещне там, ще успее да озапти този Баримор, който и да е той в действителност. Все пак негодникът носеше шерифска звезда.

Слънцето залезе, започна да се смрачава. Скоро падна нощ. Ласитър смени посоката, спря след една миля и се установи в една защитена от вятъра котловина. Погрижи се за коня си и вечеря. После се покачи на ръба на котловината и внимателно се огледа за преследвачите си, преди да се приготви за сън. Намираше се на гола височина, от която се разкриваше широка равнина, нощно черна, над която искреше звездното небе. Дълго гледа в тъмнината, докато най-после съзря далечните червеникави звездици, които не бяха част от небесния свод. Преследвачите се бяха разделили на две групи. Това, което видя, бяха лагерните им огньове. Най-после узна каквото му трябваше. Легна успокоен в спалния чувал. Най-важното беше на следващата сутрин да тръгне навреме.

Когато слънцето заля планините с жълти, червени и златни лъчи, той вече беше на път. Жребецът устремно го понесе на север.

Повел кафявия си кон за юздата, Ласитър вървеше бързо към масива Уайт Рок. Като че ли всичко се беше объркало по някакъв необикновен начин. През целия ден преследвачите бяха зад него, можеше да се закълне в това. Но, без да усети как, тия кучи синове се появиха внезапно пред него.

Пътят вървеше стръмно нагоре. Кафявият жребец пристъпваше с усилие, главата му висеше надолу. Изведнъж спря.

Ласитър дръпна юздата и вдигна очи. На около сто ярда по-нататък между скалите изникна нечия фигура. Беше жена, облечена в дълга светлосиня рокля, която вятърът увиваше около краката й.

По-късно Ласитър можеше да се закълне, че не беше и помислял за Фелиситас. Но това беше тя.

Той спря и изпусна юздите от ръцете си. Тя се затича надолу.

— Хелоу, Ласитър!

Той се учуди, че е запомнила името му.

Тя стоеше срещу него с дългата си руса коса, сплетена на плитка, с широката пола, увита около краката й — и се усмихваше.

— Фелиситас! — промълви Ласитър, изненадан и зарадван.

— Кажи „Фе“!

— Фе! — И той вдигна дясната си ръка за поздрав. — Как си?

Тя вече беше при него и обви ръце около шията му, сякаш бяха стари познати. Изгледа го внимателно и нежно докосна с върховете на пръстите си брадясалото му, потно и прашно лице.

— Вече трети ден те гонят в кръг, защото си убил двама мъже заради нас, конекрадците — каза тя и го целуна леко по върха на носа. — Бедничкият ми! Изглеждаш толкова уморен и гладен… Защо не дойде веднага при нас? Май си твърде горд. Или те е страх, че онези ще имат предлог да ни нападнат?

— От вчера на обед вече не знам къде съм!

— Тогава се радвай, че те намерих! — Тя се засмя и го пусна, тъкмо когато той се канеше да я притисне до себе си и да я целуне. — Ела! Тук горе няма да те открият.

Тя го побутна към коня му. Въпреки че смяташе да върви пеша, той се метна на седлото. Тя просто стъпи на ботуша му и се сгуши в него. Взе поводите от ръката му и подкара кафявия жребец. При това обви врата му с лявата си ръка и го погледна в очите. Сияеше така просто и естествено, че той я почувствува като своя сестра, която отдавна не беше виждал.

Дори кафявият жребец се зарази от нейното добро настроение. Досега едва-едва беше кретал в мъчителната горещина през стръмните скали. А сега закрачи бодро и гъвкаво като елен в сенчеста гора, макар че нито теренът, нито температурата се бяха променили.