Джек Слейд - Мустанги, убийци, Ласитър

— Закон?

— Точно така!

— И?

— Коя съм аз ли?

— Да!

— Нима не го разбрахте досега! Аз съм от тези, които той нарича измет или дървеници, които трябва да бъдат стъпкани.

— Моето име е Ласитър. — Мъжът леко повдигна шапката си.

В красивите й сини очи проблесна кратка подигравателна усмивка.

— А аз съм Фелиситас, една от дървениците от каньона Хако.

Ласитър сви вежди.

— Каква работа имат там дървениците?

— Коне! Мустанги! Ние ловим последните, които са останали, опитомяваме ги, обяздваме ги и въобще ги отглеждаме.

— Ние?

Тя се поколеба за миг, въздъхна дълбоко и накрая каза:

— Братята ми и аз.

— Вие водите домакинството?

— Братята ми са женени. Аз се занимавам с конете. — Тя посочи каручката. — От време на време ходя и в града. Въобще върша всякаква работа.

— И това не се харесва на онзи Баримор?

— Точно така.

— Хайде да вървим! Ще ви отведа до каньона.

— Не! — Тя като че ли се изплаши. — Не искам. Вие, разбира се, ми спасихте живота. Ако ония двамата не ме бяха убили след това, щях да го направя самата аз. Естествено ви дължа благодарност. Но, разберете ме, не бих искала братята ми да узнаят нещо!

— Но защо?

Тя го погледна право в очите.

— Ако братята ми узнаят нещо, то ще е последното, което ще чуят в живота си!

— Ще оседлаят конете си, ще отидат при ония негодници и…

— Ще умрат! — прекъсна го тя. — Струва ли си тогава да научат всичко?

— Разбира се, че не. Но… — Ласитър млъкна.

— Какво „но“? — изгледа го строго тя.

— Не можете вечно да премълчавате всичко! Освен това следващия път може да се случи с някоя от снахите ви. А тогава ще е все едно дали сте мълчали или не.

— Моля ви, мистър Ласитър, не се грижете за моите проблеми. Още веднъж — благодаря ви! Беше смело от ваша страна.

Тя докосна леко страната му, обърна се и закрачи към колата.

Ласитър погледна след нея. Дългите й стройни крака се показваха изпод одеялото. Той неволно протегна ръка към нея, но бързо я отпусна. Искаше му се да й каже: „Подарявам ви одеялото“, но замълча. Помисли си как ли щеше да уреди всичко, когато се появи вкъщи, увита в чуждо одеяло, без никой да разбере какъв ужас е преживяла. Трябваше да я попита, колко братя има.

В това време тя се качи на колата и потегли, без да се обърне нито веднъж.

Едва след като съвсем се скри от очите му, Ласитър тръгна към коня си. Беше тръгнал към Фармингтън, за да получи там нови нареждания от Бригада Седем.

Баримор!

Никога не беше чувал името му. Но какво значение имаше? Такива типове се срещат навсякъде. Лошото е, че тия копелета никога не свършват.

Ласитър се метна на седлото, прекоси шосето и продължи на север. Мястото беше хълмисто, изпъстрено с високи гърбици, всичките голи и поради това подобни на огромни костенурки. На хоризонта като кули се издигаха гигантски върхове по седем и осем хиляди стъпки високи.

Ласитър отдавна беше приел за свое неотменно правило никога да не изпуска от очи околната местност. Още повече след подобна случка. Можеше просто да застреля ония типове, всеки шериф би го оправдал. Да, трябваше да ги застреля и вече нищо нямаше да чуе за тях.

Внезапно изгърмя изстрел и стетсънът се накриви на дясното му ухо. Ето че новата му хубава шапка за 50 долара се сдоби наведнъж с две дупки: една малка отпред и една по-голяма, разкъсана, отзад.

Бяха двамата кучи сина, които искаха да изнасилят Фелиситас посред бял ден направо на пътя. С револвери в ръцете излязоха от храсталака и се изпречиха пред Ласитър. Той дръпна юздите и спря коня. С тия типове трудно можеше да се излезе наглава. Беше го разбрал вече преди малко на пътя.

— Хвани паркъра за ремъка и го хвърли към нас! — заповяда ниският набит мъж, който одеве в пристъп на ярост беше посегнал към револвера си, макар че Ласитър беше насочил дулото на пушката си право в челото на приятеля му.

Ласитър нямаше друг избор, освен да последва заповедта. Той отвърза ремъка от седлото, замахна и хвърли пушката към мъжа. Но замахът му се оказа твърде слаб. Двуцевката падна точно пред краката на кафявия кон. Ласитър извинително вдигна рамене.

— А сега колана с револвера! — извика якият омбре. — Откопчай го и го пусни на земята!

Ласитър посегна с две ръце, откопча колана и го пусна на тревата заедно с 45-милиметровия револвер.

Типовете се ухилиха доволно.

— А сега слез! — нареди ниският мъж с важна физиономия. — Но бързо или ще стрелям!

Ласитър прехвърли десния си крак през задницата на коня и полека се смъкна от лявата му страна на земята.