Даниел Стийл - Паломино

— Какво да науча?

— Истината.

При тези думи някъде до сърцето й внезапно звънна тревожен сигнал. Сякаш знаеше, сякаш, без да подозира, го бе разбирала през цялото време, сякаш чувстваше точно какво ще й кажат.

— О?

— Да. Злополуката… Виж, Сам, последствията са тежки. Гръбначният ти стълб е счупен на две места. Цяло чудо е, че не си умряла от шока и травмите, а също и че не си получила мозъчни увреждания, каквито, разбира се, вече е сигурно, че нямаш.

— Виж ти! Благодаря. Това е хубаво. Да чуем сега и останалото. — Сърцето й биеше лудо, но лицето й не издаваше нищо.

— Както ти е известно, в останалото не ти е провървяло толкова, иначе нямаше да си в това злощастно гипсово корито. — Джордж въздъхна леко и продължи: — Онова, което не знаеш обаче и което ние с майка ти, както и лекарите, считаме, че трябва да научиш, дори бих казал, че вече е крайно време да научиш, онова, което не знаеш, Саманта, е — той се поколеба само за секунда, преди да изплюе камъчето, — че сега си паралептичка.

За момент настъпи тишина, тя се бе вторачила в него.

— Какво точно означава това, Джордж?

— Че никога повече няма да ходиш. Ще владееш напълно горната част на тялото си, ръцете, раменете и така нататък, но най-сериозните увреждания са в областта на кръста ти, виждат се много ясно на рентгеновите снимки — заобяснява той нашироко със самочувствието на специалист. — Оттам нататък няма нищо. Може да се появят някакви усещания, каквито, предполагам, вече имаш, но това е всичко. Сигурно е, че няма да можеш да контролираш мускулите си и да си служиш с краката. Ще трябва, разбира се, да използваш инвалидна количка. — Ала това не бе всичко, дойде ред и на най-приятната новина: — Но, разбира се, тази сутрин майка ти и аз решихме, че ще дойдеш да живееш при нас.

— Не, няма да дойда! — ужасено изкрещя тя.

Двамата й посетители изглеждаха слисани.

— Разбира се, че ще дойдеш, скъпа. — Майка й протегна ръка и Сам се дръпна от нея като ранено животно, на което отчаяно се иска да избяга. Гледаше ги диво. Те нямаха право да й го казват. Не беше вярно… не беше възможно… никой друг не й го бе споменавал…

Но още преди да го чуе, знаеше, че това е самата истина. Онази истина, която бе крила от себе си едва ли не от момента, когато бе дошла в съзнание в Денвър. Онази истина, за която никой никога не бе й говорил. Освен тези двамата. Те бяха дошли да й я кажат, сякаш изпълняваха мисия, а тя не желаеше да знае нищо от онова, което току-що бе научила.

— Не искам, майко. — Говореше през стиснати зъби, ала те отказваха да разберат.

— Но ти вече не можеш да се грижиш за себе си. Ще бъдеш безпомощна като малко дете.

При мисълта за това на Сам й се дощя да умре.

— Няма да дойда, няма, по дяволите… По-скоро ще се убия! — закрещя тя.

— Саманта! Как смееш да говориш така!

— Това си е моя работа! Няма да се примиря с ограниченията на подобен живот, с живота на инвалид. Не желая да съм безпомощна като бебе и на трийсет и една година да живея с родителите си в Атланта. Как можа да ми се случи такова нещо, по дяволите… Не е възможно, няма да позволя!

Майка й стоеше безпомощно отстрани, докато Джордж, заел най-професионалната си поза, се опитваше да я успокои. Но само я накара да закрещи още по-силно и възрастната дама погледна умоляващо съпруга си, подканвайки го да си вървят.

— Може би трябва да дойдем и поговорим за това по-късно… — Те бавно заотстъпваха към вратата. — Сега е по-добре да останеш сама, за да свикнеш с тази мисъл, Саманта… Имаме предостатъчно време да го обсъдим, до утре няма да си заминем, а лекарите са на мнение, че и без това няма да излезеш оттук преди май или юни.

— Какво? — Това бе последният удар.

— Саманта… — За момент майка й сякаш понечи да се приближи и единственото, което можеше да направи Сам, за да се защити, бе да изръмжи от леглото:

— Махайте се оттук, за Бога… Моля ви… — Тя се разплака истерично. — Вървете си…

Те се подчиниха и Сам остана сама в празната стая с ехото от техните думи. След половин час една сестра я намери да стърже отчаяно китките си с тъпия ръб на пластмасова чаша.

Раните, които си бе причинила, се оправиха с няколко шева, ала, за да се затворят другите, онези, които, й бяха нанесли нейната собствена майка и вторият й баща, трябваше да минат месеци.

— Как е, рожбо? — Чарли изтупа снега от яката си, свали си палтото и го метна на един стол. Имаше сняг дори по брадата и по косата си. — Е? — погледна я въпросително той.