Даниел Стийл - Паломино

Тя кимна бавно.

— Да, но ще трае цяла вечност.

— Колко време е цяла вечност? Шест месеца? Година?

— Нещо такова.

— А не си ли струва, след като няма да бъдеш принудена да живееш в Атланта?

— Да. — Саманта изтри сълзите с ръкава на екстравагантния си нощен жакет. — За това си струва да се мъча и пет години.

— Ами захващай се тогава, научи каквото трябва, а после излез отново сред света и върши онова, което умееш най-добре, Сам. А дотогава — той й се усмихна и погледна часовника си, — направи ми тази услуга и прегледай папките и бележките тук. Заради Харви.

— Спести си това „заради Харви“. И двамата имате бръмбари в главите. Знам какво сте намислили, но ще опитам. Прати му поздрави от мен.

— Той също ти праща поздрави. Каза, че утре ще мине.

— Напомни му да не забрави любимия ми Мики Спилейн. — Тя и Харви бяха страстни почитатели на детективските романи и той непрекъснато й изпращаше книги от този род, за да се развлича.

— О, Боже… вие двамата. — Чарли навлече отново тежкия балтон, нахлузи галошите, вдигна яката си и й помаха от вратата.

— Доскоро, Дядо Коледа. Кажи на Мели, че я обичам.

— Да, мадам. — Той докосна шапката си и изчезна, а Саманта дълго седя, вперила невиждащ поглед в папките.

Отново наближаваше Коледа и цяла сутрин бе мислила за Тейт. Само преди година се намираше в ранчо „Лорд“ и Тейт забавляваше децата, преоблечен като Дядо Коледа. На Бъдни вечер бе започнала да го опознава, оттам бе тръгнало всичко. А на Коледа я заведе в хижата край езерото. Спомените се нижеха пред вътрешния й взор като живи и тя отново почувства познатата болка, питайки се къде ли е той.

Сутринта бе разговаряла с Каролайн. В Деня на благодарността Бил получил лек сърдечен пристъп, изобщо през последните месеци състоянието му непрекъснато се влошавало. След всичките тези мрачни вести на Сам й бе неудобно да досажда на Каро с въпроси за Тейт Джордан, но все пак я попита. От него, както винаги, нямаше ни вест, ни кост. Самата Каролайн беше ужасно потисната от здравословното състояние на Бил. Наскоро бе наела нов управител, млад човек с жена и три деца, и й се струваше, че той се справя добре.

Каро и този път я насърчи да бъде упорита. Физиотерапията, на която подлагаха сега Сам, беше най-изтощителното занимание през целия й живот и тя се питаше дали си струва. Целта беше ръцете й да станат толкова силни, че да може едва ли не да се мята от клон на клон като маймуна: да ляга и да става от леглото, да сяда и да става от инвалидния стол, от тоалетната чиния и изобщо да се справя с всичко, което би й се наложило да върши, за да живее сама. Стига да проявеше добро желание, рехабилитаторите щяха да я научат да бъде напълно самостоятелна. До този момент тя се съпротивляваше, клинчеше от предложената й помощ, с вътрешното убеждение, че тъй или иначе нищо няма да се промени. Но сега, сега изведнъж почувства желание да вложи в упражненията цялата си упоритост. Чарли беше прав. Беше оживяла, а това бе достатъчна причина, за да напрегне сили.

Коледният ден бе тежък за нея. Харви Максуел мина да я види, дойдоха и Чарли с Мели и децата и сестрата пусна всички да влязат. Дадоха й да подържи бебето, което вече беше почти на пет месеца и по-хубаво от всякога. Но след като си отидоха, самотата беше убийствена. Към края на следобеда започна да й се струва, че просто няма да го понесе, в отчаянието си излезе от стаята и бавно подкара по коридора. В самия му край откри малко момче в инвалидна количка като нейната, което седеше до прозореца и тъжно гледаше снега навън.

— Здрасти, аз съм Сам — рече тя с преливащо от състрадание сърце и детето се обърна към нея. Едва ли беше на повече от шест години, а в очите му имаше сълзи.

— Вече няма да мога да си играя в снега.

— Нито пък аз. Как се казваш?

— Алекс.

— Какво получи за Коледа?

— Каубойска шапка и колан с кобур. Но не мога и да яздя.

Тя кимна замислено, ала после изведнъж каза:

— Защо да не можеш?

Момчето я изгледа така, сякаш беше много тъпа.

— Защото съм в този инвалиден стол, глупачке. Блъсна ме кола, докато карах колело, и сега трябва да остана в това нещо завинаги. — После я погледна любопитно. — Ами ти?

— Аз паднах от кон в Колорадо.

— Така ли? — веднага се оживи той и тя му се усмихна.

— Така. И знаеш ли какво ще ти кажа? Хващам се на бас, че още мога да яздя. Хващам се на бас, че и ти можеш да яздиш. В едно списание веднъж видях статия със снимки на хора като нас, яхнали коне. Струва ми се, че имаха специални седла, но все пак яздеха.