Даниел Стийл - Паломино

— А имаха ли специални коне? — Той изглеждаше очарован от идеята и Сам му се усмихна.

— Не мисля. Просто добри коне.

— Добрите коне хвърлят ли те от седлото? — Детето се вторачи в краката й, сетне в лицето й.

— Не. Този кон не беше добър. А пък аз бях достатъчно глупава да го яздя. Той беше много злобен, но и аз направих доста глупости.

— Какви?

— Препусках презглава надлъж и нашир и поемах доста рискове. — За пръв път бе така честна пред самата себе си. За пръв път говореше и за злополуката и бе изненадана колко малко болка й причинява това. — Харесваш ли конете, Алекс?

— Да, много. Веднъж ходих на родео.

— Така ли? Аз пък работех в едно ранчо.

— Не е вярно. — Беше възмутен. — Момичетата не работят в ранчо.

— Напротив, работят. Аз работех.

— Харесваше ли ти? — Още не изглеждаше съвсем убеден.

— Страшно.

— Защо тогава си престанала?

— Защото се върнах в Ню Йорк.

— Защо?

— Липсваха ми приятелите.

— О-о. Имаш ли деца?

— Не. — Сърцето й леко се сви, като го изрече, и мислите й веднага полетяха с копнеж към малката Сам. — Ти имаш ли деца, Алекс? — Ухили му се и той прихна.

— Разбира се, че нямам. Колко си глупава. Името ти наистина ли е Сам?

— Да. Всъщност е Саманта. Приятелите ми ме наричат Сам.

— А моето е Александър. Но само майка ми ми казва така.

— Искаш ли да се повозим? — Чувстваше се неспокойна, а момчето бе не по-лоша компания от всеки друг.

— Сега ли?

— Разбира се. Защо не? Да не очакваш гости?

— Не. — Той моментално се натъжи отново. — Те току-що си тръгнаха. Гледах ги през прозореца как си отиват.

— Добре, защо тогава ние двамата да не си направим една малка обиколка? — Тя му се усмихна закачливо, бутна го, за да му даде начална скорост, и каза на дежурната сестра, че ще заведе Алекс на разходка. Цялата сестринска стая им помаха за довиждане, като потеглиха към асансьорите и оттам: — към магазина за подаръци на приземния етаж. Сам му купи захарно петле и две захарни пръчици, а за себе си взе няколко списания. После решиха да се запасят и с дъвки и когато се върнаха на своя етаж, надуваха балончета и играеха на „познай какво е това“.

— Искаш ли да ми видиш стаята? — любезно я покани той.

— Разбира се.

Вътре имаше малка коледна елхичка, украсена с дребни играчки, а стените бяха облепени с рисунки и картички от приятелчета в училището.

— И аз ще се върна там. Моят лекар казва, че няма нужда да ходя в специално училище. Ако си правя терапията, мога да стана като всички други, почти.

— И моят лекар ми казва същото.

— Ти ходиш ли на училище? — Той я погледна заинтригувано и Саманта се засмя.

— Не, аз работя.

— С какво се занимаваш?

— Работя в една рекламна агенция, правим рекламни филми.

— Като онези по телевизията, които подмамват децата да си купуват разни боклуци? Моята майка казва, че хората, които ги правят, са безотрово… безотроворни или нещо такова.

— Безотговорни. Всъщност моите реклами продават боклуци предимно на възрастните, например коли, пиана, червило или разни неща, от които започваш да миришеш на хубаво.

— Уф!

— Да. Е… може би някой ден ще се върна да работя в ранчото.

Той кимна мъдро. Това му звучеше много разумно.

— Омъжена ли си, Сам?

— Не.

— Как така?

— Никой не ме иска, предполагам. — Шегуваше се, ала момчето кимна сериозно. — А ти женен ли си, Алекс?

— Не — ухили се той. — Но имам две приятелки.

— Две…?

Разговорът им продължи така с часове. Вечеряха заедно, Сам отиде да го целуне за „лека нощ“ и да му разкаже приказка. После се прибра в стаята си и се нахвърли върху работата, а лицето й бе озарено от спокойна усмивка.

Алекс напусна болницата през април, прибра се вкъщи с майка си и баща си и тръгна на училище. Той изпращаше на Сам по едно писмо всяка седмица, пишеше, че отново бил също като останалите, дори ходел с баща си всяка неделя да играе бейзбол с други деца в инвалидни колички. Момчето диктуваше писмата на майка си, а Сам ги събираше в специална папка. Тя също му пишеше, изпращаше му дъвки, картички с коне и всичко попаднало й в магазина за подаръци, което предполагаше, че може да му хареса. Приятелството с него я караше да се чувства някак по-силна, стимулираше я да упорства в упражненията. Но времето за проверка настъпи в края на месеца, когато нейният лекар заговори за изписване.

— Е, какво ще кажеш? Чувстваш ли се готова?

Самата мисъл за това я хвърли в паника и тя поклати глава.