Даниел Стийл - Паломино

— Е! — Харви посегна към чашата шампанско с усмивка, каквато рядко се виждаше на лицето му. — Предлагам тост за Саманта. Да живееш още сто години, без да отсъстваш нито ден от агенцията. Благодаря ти. — Поклони се и тримата прихнаха.

После Саманта вдигна тост за тях. Когато си тръгнаха, всички бяха полупияни и тя взе да си прави глупави шеги, преструвайки се, че не може да управлява инвалидния стол. По пътя към офиса се блъсна в двама пешеходци, тъй че Чарли пое нещата в свои ръце и започна да я бута. Но само след няколко крачки връхлетя върху един полицай и почти го свали на колене.

— Чарли, за Бога! Внимавай къде вървиш!

— Внимавам… Според мен той е пиян. Отвратително, полицай на служба!

Тримата се кикотеха като деца. Имаха трудности с изтрезняването дори след като се върнаха в службата, тъй че се отказаха от усилията и си тръгнаха рано. И за тримата денят бе изключителен.

В събота Сам заведе своя малък приятел Алекс на обяд. Взеха си хотдог с пържени картофки и ги изядоха, припичайки се на слънце на инвалидните столове. После отидоха на кино. Разположиха се един до друг на пътеката в „Рейдио Сити“ и момчето през цялото време не откъсна очи от екрана. Привечер Саманта го придружи до дома му и сърцето я заболя, когато трябваше да го върне на майка му. Преди да се прибере, потърси разтуха в апартамента на Мели и поигра с бебето. Движеше стола си бавно и предпазливо из детската стая, когато малката Сам внезапно се изправи, размаха ръчички и защапука на пръсти след нея. „Голямата Сам“, както я наричаха в присъствие на бебето, зяпна от почуда. Малката падна на килима и загука, Саманта викна на Мели и тя пристигна тъкмо навреме, за да види как дъщеря й отново изпълнява същия акробатически номер. А беше само на десет месеца.

— Тя ходи! — развика се Мели. — Тя ходи… Чарли, Сам ходи…

Той се появи на вратата със сепнато изражение, не беше разбрал, че става дума за детето. Сам го гледаше изненадано, по лицето й се стичаха сълзи. После се усмихна и протегна ръце към заливащото се от смях момиченце.

— О, да, ходи!

Тази година „Крейн, Харпър и Лауб“ спечелиха още една награда „Клио“ за рекламен филм на Саманта, пак благодарение на нея получиха и други две големи поръчки. Лошите предчувствия на майка й не се сбъднаха. Сам работеше по-упорито от всякога, поддържаше жилището си с лекота, срещаше се с неколцина приятели и от време на време водеше вече седемгодишния Алекс на кино в събота следобед. Общо взето, беше доволна от живота си. Радваше се, че бе останала жива, че бе оцеляла. Макар и да не бе съвсем наясно с бъдещето си. Харви все още беше директор на творческия отдел и продължаваше да заплашва, че ще се пенсионира, но тя не му вярваше. До първи ноември, когато той я повика в кабинета си и разсеяно й посочи стол.

— Седни, Сам.

— Благодаря, Харви, седнала съм — ухили се тя развеселена.

Харви я погледна объркано, после се разсмя.

— Не ме изнервяй, Сам, по дяволите. Имам да ти казвам нещо… Не, да те питам…

— Да не би най-сетне да ми предлагаш ръката си след всичките тези години? — С него постоянно си разменяха шеги на тази тема. Иначе Харви бе щастлив съпруг и баща вече от трийсет и две години.

— Престани, да му се не види, днес не съм те извикал да си чешем езиците. Сам — погледна я едва ли не сърдито, — ще го направя. От първи януари следващата година се пенсионирам.

— Кога те осени това, Харви? Тази сутрин ли?

Сам продължаваше да се усмихва. Отдавна бе престанала да взема насериозно неговите заплахи за пенсиониране и бе напълно доволна от мястото, което заемаше. През годините заплатата й се бе увеличавала задоволително и агенцията й бе правила толкова много отстъпки, бе проявила такова разбиране, докато тя се бореше с различните си проблеми и по време на боледуването, че лоялността й и бездруго беше непоклатима. Не й трябваше мястото на Харви.

— Защо просто не си дадеш малко почивка и за Коледа не заминеш с Маги на хубава ваканция някъде на топло, например на Карибите. А после ще се върнеш като добро момче, ще запретнеш ръкави и отново ще се заловиш за работа.

— Не искам — отсече той с тон на своенравно дете. — Знаеш ли какво, Сам? Вече съм на петдесет и девет години и изведнъж започнах да се питам какво правя. Интересува ли се някой от рекламите? След година кой ще си спомня поне нещичко от онова, което сме създали? А аз пропилявам остатъка от най-добрите си години с Маги, седнал зад това бюро, и се скъсвам от работа. Не искам да го правя повече. Искам да се прибера у дома, докато не е станало късно. Преди да съм пропуснал своя шанс, преди някой от двама ни да се разболее или да умре. Никога не съм мислил така, но следващия вторник ставам на шейсет и просто си казах, майната му на всичко. Ще се оттегля още сега и ти не можеш да ме разубедиш, няма да ти го позволя. Тъй че те повиках тук да те попитам искаш ли моето място, Сам. Ако го искаш, ще го получиш. Всъщност това, че те питам, е само формалност, защото и да го искаш, и да не го искаш, то е твое.