Даниел Стийл - Паломино

Тя замълча за момент, не знаеше какво да каже.

— Страхотна реч, Харви.

— Подписвам се под всяка своя дума.

— Ами колкото и да е странно, мисля, че си прав.

Месеци наред Саманта бе размишлявала за Бил Кинг и леля Каро, бе се питала дали са се възползвали от всеки предложил им се момент, до самия край. От дълги години те бяха толкова заети да крият онова, което вършат, че положително бяха пропуснали много възможности да бъдат заедно — според Сам с нищо неоправдана загуба на енергия, която иначе биха изразходвали един за друг. Но всичко това бе вече минало. Сега повече я тревожеше състоянието на Каро, която и досега, осем месеца след смъртта на Бил, още не бе се съвзела. Тя беше в състояние на дълбока депресия и Сам много искаше да я види, ала пътуването беше единственото нещо, което все още не бе усвоила. Вече се чувстваше уверена на местна почва, знаеше, че тук може да се справи, но се боеше да напусне дома си и да замине по-надалеч. Не беше ходила и в Атланта, и най-вероятно никога нямаше да отиде. Ала посещението у леля Каро беше съвсем друго нещо. Просто още не бе взела нещата в ръцете си, не бе се организирала. Играеше си с мисълта да замине за празниците, но още не го бе решила твърдо. Перспективата да се озове там по Коледа и да се сблъска със своите спомени за Тейт пораждаше у нея странни чувства.

— Е, Сам, искаш ли да бъдеш директор на творческия отдел?

Въпросът бе прям и изискваше прям отговор. Тя се усмихна несигурно.

— Разбираш ли, най-смешното е, че не знам. Харесва ми да работя под твое ръководство, Харви, и преди време тази длъжност беше за мен недостижима мечта. Но истината е, че през последните една-две години животът ми много се промени. Промени се и ценностната ми система и не съм съвсем убедена, че искам всичко онова, което върви с поста: безсънните нощи, главоболията, язвата. Особено сега. Второто нещо, което ме безпокои, е, че директорът на творчески отдел трябва да пътува, а аз още нямам достатъчно увереност, за да го правя. Не се чувствам сигурна, затова и още не съм отишла да видя приятелката си в Калифорния. Не знам, Харви, може би вече не съм най-подходящият човек за това място. Какво ще кажеш за Чарли?

— Той е художествен директор, Саманта. Знаеш колко е необичайно художник да стане директор на творчески отдел. Изискват се различни качества.

— Възможно е. Но той би се справил, и то добре.

— Както и ти. Ще помислиш ли по въпроса?

— Разбира се, че ще помисля. Този път наистина е сериозно, нали? — Беше изненадана от неговото решение, както и от собственото си колебание да го приеме. Ала вече не бе сигурна, че иска да го замести. Освен това, колкото и добре да се справяше с живота от инвалидния стол, не можеше да отмине с лека ръка съмненията, че не е достатъчно подвижна за тази работа. — Кога искаш отговора ми?

— След няколко седмици.

Побъбриха още минута-две, после Сам си тръгна и когато излезе от кабинета му, имаше твърдото намерение да отговори в края на втората седмица. Ала след десет дни животът й изигра такава лоша шега, че сякаш небето се срути върху й. През последните две години не й липсваха подобни преживявания.

Седнала зад бюрото си, Саманта разгърна току-що полученото писмо от адвоката на Каролайн. От очите й рукнаха сълзи, тя подкара инвалидния си стол по коридора към кабинета на Чарли и спря на прага с изражение на дълбока покруса.

— Случило ли се е нещо? — Той моментално прекъсна работата си и тръгна насреща й. Въпросът му беше глупав. Пребледняла като платно, Саманта кимна, влезе в стаята и му подаде писмото. Чарли го взе, прочете го и я погледна, не по-малко потресен от нея. — Ти знаеше ли?

Тя плачеше тихо. Поклати глава, после каза:

— И през ум не ми е минавало… но предполагам, че си няма друг, освен мен. — Импулсивно протегна ръце към него и той я прегърна. — О, Чарли, отишла си е! Какво ще правя сега?

— Успокой се, Сам, успокой се, мила. — Ала и той бе поразен от новината.

Каролайн Лорд бе починала миналата неделя.

За момент Сам се почувства засегната, задето никой не й се бе обадил — къде беше Джош, защо не бе й съобщил? Ала горчивината й бързо премина. Те бяха скитници, не им бе дошло наум да я потърсят в Ню Йорк.

В завещанието си Каролайн бе оставила ранчото на Саманта. Тя бе умряла в съня си, без да страда и без да създава проблеми. Чарли подозираше, а и Сам също, че това е станало по собствената й воля, че не е искала да живее без Бил Кинг.

Саманта бавно се отдалечи от Чарли, спря стола си до прозореца и се загледа навън.