Даниел Стийл - Паломино

— Добре ли си? — съчувствено я погледна Мелинда.

— Всичко е наред. Честно.

— Изглеждаш уморена.

Не беше уморена, а само отчайващо нещастна.

— Добре съм.

Спомняше си с мъчителна яснота как се бе чувствала, когато заминаваше от ранчото, без да знае къде е Тейт и дали ще го намери някога, но все още изпълнена с надежди. Сега знаеше със сигурност, че никога повече няма да го види. А беше изгубила и Каро… Мисълта за това я заля като цимент.

Седеше до прозореца и гледаше към неясните очертания на хълмовете в сгъстяващия се здрач, когато съзря приближаващата се дребна кривокрака фигура, подобна на елф, същински малък горски дух, и изведнъж мокрото й от сълзи лице грейна в усмивка. Беше Джош. Бе забелязал светлините от къщата и бе побързал да дойде и да я поздрави. Сам изхвърча през вратата и спря с инвалидния стол да го чака на терасата. Но той внезапно се закова на място, на лицето му се изписа стъписване и го чу да шепти: „О, Боже мой…“ Без да усети, Саманта се бе разплакала. Джош също плачеше, вече бе стигнал до средата на стълбите и тя протягаше ръце към него. Той се наведе над нея, прегърна я и двамата продължиха да плачат заедно — за Бил, за Каро, за Тейт и за нея самата. Дълго се чуваха само сподавените им хлипове, после съсухреният стар каубой подсмръкна звучно и се изправи.

— Защо никой не ми е казал, Сам?

— Мислех, че госпожа Каро…

Той поклати глава с отчаяно изражение.

— Как се случи?

Саманта затвори очи за момент. Имаше чувството, че преживява заедно с него този шок. Сякаш се виждаше отстрани, както я виждаше той: осакатена, в инвалидна количка. Тя вече не беше гордата млада Паломино, която препускаше на воля през хълмовете. Стори й се, че животът й е свършил, че изведнъж е остаряла. В този миг бе убедена, че не би могла да задържи ранчото. Нямаше как да го управлява. И другите мъже щяха да реагират по същия начин, както Джош. Тя беше инвалид, приказките на лекарите от болницата тук нямаше да й помогнат с нищо.

— Сам…

— Всичко е наред, Джош. — Усмихна му се мило и пое дълбоко въздух. — Случи се в Колорадо, преди година и три месеца. Заради щуротията, която направих с един кон. — Споменът за злополуката бе вече замъглен, но тя винаги щеше да помни сивия жребец… Сивия дявол… и безкрайния миг, когато летеше във въздуха. — Поех риска да яздя див жребец. Беше коварно животно и ме хвърли в едно дере.

— Защо… защо го направи? — Докато я гледаше, той отново се просълзи. Чувстваше инстинктивно, че Сам е извадила душата на животното, а и тя не го отричаше.

— Не знам — въздъхна младата жена. — Определено не съм била с всичкия си. Изглежда, след Черния красавец съм си въобразявала, че мога да се справя с всеки кон, който ми попадне. И бях разстроена за нещо. — Беше потисната заради Тейт, ала не каза това на Джош.

— Ето какво се случи.

— Ти ще… Могат ли…? — Той не знаеше как да завърши, но тя веднага го разбра и поклати глава.

— Не. Това е положението. Мислех, че си разбрал. Предполагах, че Каролайн ти е казала.

— Нищо не ми е казвала.

— Сигурно е била заета покрай Бил. По това време той бе получил първата си сърдечна криза. Аз исках да дойда, ала бях много претрупана с работа, а после… — Гласът й трепна, но тя продължи: — Бях в болницата десет месеца. — Погледът й се зарея към познатите сгради. — Но трябваше да дойда след това. Не знам… мисля, че ме беше страх. Боях се да се изправя очи в очи с всичко онова, което вече не мога да върша. И повече не я видях, Джош — прошепна с треперещи устни Сам.

— Каролайн беше толкова самотна след смъртта на Бил, а аз изобщо не й помогнах. — Затвори очи, протегна ръце и отново се вкопчи в стария каубой.

— Тя се държеше, Сам. И си отиде, защото го искаше. За нея животът без него нямаше смисъл.

Значи е знаел? Нима и останалите са знаели? Нима криеницата през всичките тези години е била само фарс? Сам погледна Джош в очите и разбра, че всъщност не е било никаква тайна.

— Те бяха като съпрузи, Сам.

Тя кимна.

— Знам. Трябвало е да се оженят.

Той само вдигна рамене.

— Човек е безсилен пред старите нрави. — После я погледна въпросително. — Ами ти? — Изведнъж си бе дал сметка колко невероятно е тя да задържи ранчото при създалото се положение. — Ще продадеш ли този имот?

— Не знам — отвърна му загрижено. — Не виждам как бих могла да го управлявам. Струва ми се, че може би мястото ми е в Ню Йорк.

— Сега с твоите хора ли живееш? — Изглежда, му беше любопитно как се справя, но Сам се усмихна леко и поклати глава.