Даниел Стийл - Паломино

— Е, ще задържиш ли ранчото? — Знаеше, че в противен случай може никога повече да не я види. И че не бива да допусне това. Искаше да й помогне да намери самата себе си и да изгради своята школа за деца инвалиди. През изминалите няколко дни бе почувствал колко самотна и наранена е тя.

— Още не знам, Джош — откровено призна Сам. — Трябва да направя някои проучвания и да го обмисля. Обещавам да ти съобщя веднага, щом взема някакво решение.

— Колко време ще ти е нужно?

— Да не са ти предложили друга работа? — разтревожено го погледна тя.

— Ако кажа „да“ — усмихна се меко той, — това ще те накара ли да ревнуваш достатъчно, за да не го продаваш?

Сам се разсмя.

— Ама че си хитрец!

Джош изведнъж стана сериозен.

— Просто не искам да виждам как се отказваш от това ранчо.

— И аз не искам да го загубя, Джош. Но не знам достатъчно за управлението на подобно стопанство, за да има печалба от него. Единственото, което изглежда разумно, е да осъществим онова, за което говорихме.

— Ами хайде де!

— Дай ми възможност да си помисля.

— Само гледай да не забравиш. — Той се наведе и я стисна в мечешката си прегръдка, после се обърна да каже „довиждане“ на Чарли, Мелинда и трите момчета.

Махаха му за сбогом, докато не се загуби от очите им. За разлика от пътуването към ранчото, връщането им мина много тихо. Децата бяха уморени и разочаровани, че си тръгват, Чарли и Мели току подремваха, а Сам беше вглъбена в себе си по целия път до Ню Йорк. Имаше да мисли за толкова неща: дали ще й е по силите, дали ако продаде добитъка, ще получи достатъчно пари, за да направи подобренията, дали действително има желание да се заеме с този проект или не. Наистина ли беше готова да изостави сигурността на живота си в Ню Йорк? Беше така погълната от своите планове, че почти не се сети за Тейт. Раздели се с Чарли и Мели във фоайето на сградата и още с влизането в апартамента се зае да си записва някои неща.

На другата сутрин, когато Чарли почука на вратата на кабинета й, тя все още имаше съсредоточен вид.

— Е, пастирке, реши ли се вече?

— Шшшшт! — Сложи пръст на устните си и му махна да влезе. В службата още никой не знаеше и тя много държеше Харви да не научи, преди да е взела окончателното си решение.

— Какво ще правиш, Сам? — Чарли се тръшна на дивана и й се усмихна. — Искаш ли да знаеш какво бих сторил, ако бях на твое място?

— Не. — Саманта се помъчи да си придаде строг вид, но той винаги я разсмиваше. — Искам сама да реша.

— Много умно. Само не прави грешката да казваш на майка си какво си намислила. Тя сигурно ще те затвори в лудницата.

— И може би ще е права.

— Едва ли. Или поне не по тази причина. — Той се ухили и седна по-прилично, тъкмо когато на вратата се появи секретарката на Харви.

— Госпожо Тейлър?

— Да? — Сам се обърна към нея.

— Господин Максуел иска да ви види.

— Лично Всемогъщият? — респектирано рече Чарли и си тръгна, а Сам последва секретарката по коридора.

Завари Харви уморен и тъжен. На бюрото му бе струпан цял куп книжа, той вдигна глава само за миг и пак се наведе да довърши някакви бележки.

— Здрасти, Сам.

— Здрасти, Харви, какво има?

Той я накара да чака цяла минута, преди да съсредоточи вниманието си върху нея, после не пропусна обичайните любезности и чак тогава се спря на онова, заради което я бе повикал.

— Как мина Денят на благодарността?

— Много добре. А при теб?

— Чудесно. Как го прекара?

Въпросът беше опасен и Сам изведнъж стана неспокойна.

— Със семейство Питърсън.

— Много хубаво. У тях или у теб?

— У мен. — Успокояваше се, че всъщност не лъже. В края на краищата сега ранчото беше нейно.

— Това е страхотно, Сам — усмихна се Харви. — Ти наистина се справяш удивително добре.

— Благодаря ти. — Този комплимент означаваше много за нея.

— Което ме подсеща защо те повиках в кабинета си тази сутрин. Не си ми дала своя отговор. — Погледна я с очакване, а тя въздъхна и се сви в стола си.

— Знам, Харви… и се чувствам ужасно, но просто ми трябваше време да помисля.

— Наистина ли е толкова трудно да решиш? — Изглеждаше учуден. Какъв избор имаше тя в края на краищата? — Ако още се притесняваш заради пътуванията, просто трябва да си назначиш компетентен заместник, както направих аз, и всичко ще бъде наред — засмя се той. — С останалото определено можеш да се справиш. По дяволите, Сам, вече от години вършиш моята работа!

Харви се шегуваше, но тя му се закани с пръст.