Даниел Стийл - Паломино

— Какво си изгубил пак, мърляч такъв? Не знам как изобщо можеш да намериш нещо в тази бъркотия.

— Да? — Той се показа, но само за миг. — О, ти ли си. Както виждаш, не мога. Да имаш случайно излишна ракета за тенис?

Сам приемаше подобни шеги само от Чарли.

— Да бе. Играя два пъти седмично. И карам кънки. И вземам уроци по ча-ча-ча.

— О, затваряй си устата! Отвратителна си. Какво става с теб? Напълно ли си забравила що е приличие и добър вкус? — Фиксираше я с престорен гняв и Сам се разсмя.

— Като сме на тази тема, нека ти кажа, че не ще е зле да си купиш по малко и от двете. Ще ти трябват.

— Какво да си купя? — не разбра той.

— Вкус.

— Защо? Никога не ми е бил нужен.

— Никога досега не си бил директор на творчески отдел в голяма рекламна агенция.

Чарли я гледаше с недоумение.

— Какво каза? — За момент сърцето му се разтуптя. Не, не беше възможно. Харви предлагаше мястото на Саманта… Освен ако… — Сам?

— Чухте ме, господин директор на творческия отдел — широко му се усмихна тя.

— Сам… Сам! — Чарли скочи на крака. — Той наистина ли… Нима аз…?

— Той наистина се е спрял на теб. Ти си новият директор.

— Ами ти? — Изглеждаше възмутен. Нима я бяха прескочили? В такъв случай нямаше да приеме. И двамата щяха да напуснат. Можеха да започнат самостоятелна работа, можеха…

Тя долавяше в каква посока се движат мислите му и вдигна ръка.

— Спокойно, Чарли. Мястото е твое. Аз заминавам за Калифорния да ръководя ранчо за деца инвалиди. Ако се държиш с мен прилично, ще ти позволя да ми гостуваш през лятото заедно с цялото си семейство и…

Той не я остави да завърши, хвърли се към нея и я стисна в прегръдките си.

— О, Сам, ти се заемаш с това! Кога го реши? — Радваше се за нея не по-малко, отколкото за себе си, направо му идеше да заподскача като дете.

— Не знам — отвърна със смях Саманта, все още в неговите прегръдки. — Като че ли преди малко, в кабинета на Харви… или снощи в самолета… или вчера сутринта, докато говорех с Джош… Не знам кога точно, Чарли, но се реших.

— Кога заминаваш?

— Щом ти поемеш новия си пост. На първи януари.

— Боже мой, Сам, той наистина ли ми го предлага? Директор на творческия отдел? Аз? Та аз съм само на трийсет и седем години?

— Не се тревожи — успокои го тя. — Изглеждаш на петдесет.

— Тъй ли? Благодаря.

Ухилен до ушите, грабна телефона да се обади на жена си.

— Ей, как върви подготовката? Кога отваряте? — Чарли се обаждаше всяка седмица да се оплаква от купищата работа на бюрото си и да се осведомява докъде са стигнали нещата в ранчото.

— Откриването е след две седмици, Чарли.

— Какво ще е? Като на банка? Със скара, балони и хартиени шапки?

Сам се усмихна. През последните пет месеца той непрекъснато я бе окуражавал, а това никак не беше малко. За един човешки живот пет месеца не бяха нищо, но при нейния шестнайсет до осемнайсетчасов работен ден те й се струваха като десет години.

Събориха няколко малки сгради, изградиха нови навеси и плувен басейн, преустроиха някои от къщичките, успоредно със стълбите направиха наклонени пътеки, продадоха по-голямата част от добитъка, като оставиха само няколко крави — да ги снабдяват с мляко и да забавляват децата. Трябваше да се наемат рехабилитатори, да се разговаря с медицински сестри, да се установяват връзки с лекари, тъй че пътуванията бяха неизбежни. Сам летя до Денвър, за да говори с лекаря, който най-напред бе оперирал гърба й, после до Финикс, до Лос Анжелис и Сан Франсиско, накрая и до Далас и Хюстън и навсякъде се срещна с най-добрите ортопеди. Бе си взела секретарка, която пътуваше с нея, помагаше й и й придаваше по-делови вид. Целта на Сам бе да обясни на специалистите своята програма, за да й изпращат пациенти. Децата щяха да прекарват в ранчото четири до шест седмици и да се учат отново да се радват на живота: да яздят, да общуват с други деца с подобен недъг, да бъдат независими от родителите си и сами да се грижат за себе си.

На своите презентации Сам показваше снимки на ранчото, каквото е било, и архитектурни скици на бъдещия му вид. Описваше подробно благоприятните условия и плановете за рехабилитация, даваше характеристики на екипа и сведения за себе си. Където и да отидеше, срещаше сърдечен прием и оставяше най-добри впечатления. Лекарите я препоръчваха на свои колеги, повечето от тях я канеха в домовете си, за да я запознаят със съпругите и семействата си. В Хюстън дори получи покана за среща, но отказа любезно и въпреки всичко спечели лекаря за своята кауза. Когато приключи с пътуванията, беше сигурна, че поне четирийсет и седем ортопеди от шест града ще изпращат пациенти в нейното ранчо.