Даниел Стийл - Паломино

Лятото отиваше към края си и броят на гостите й растеше. Понякога Саманта се оглеждаше около себе си и се удивяваше, че общуването с недъгавите малчугани не я разстройва. А беше време, когато само съвършеното й се струваше нормално и когато нямаше да знае как да се справи с нито един от проблемите, които сега бяха част от нейното всекидневие: деца, които не реагират на усилията им, изкуствени крайници, които не пасват добре, памперси за четиринайсетгодишни момчета, заседнали инвалидни колички, счупени ортопедични апарати. Механиката на всичко това понякога й се струваше невероятна, ала най-невероятно от всичко бе, че за нея то се беше превърнало в начин на живот. Като жена, която бе копняла за деца, молитвите й бяха чути: към края на август вече имаше петдесет и три. А ето че към дейността й се прибавяше и нов аспект. С поредното дарение бяха купили специално екипиран автобус и бяха уредили след Деня на труда новопристигналите и онези, които продължаваха престоя си, да посещават местното училище. Много от тях за пръв път се връщаха към обучението заедно с нормални деца и тук имаха добри условия да се адаптират, преди да се приберат в родните си градове. Почти нямаше нещо, за което Сам да не бе помислила, и когато пристигнаха в края на август, Чарли и Мели бяха безкрайно изненадани от онова, което видяха.

— Още никой ли не е писал за теб, Сам? — Чарли бе поразен, като съзря група напреднали ученици да се връщат в тръс от следобедна езда сред хълмовете. Повечето деца обичаха конете, които бяха специално подбрани от Сам и Джош заради спокойния си и кротък нрав.

Но в отговор тя поклати глава.

— Не искам публичност, Чарли.

— Защо? — В Ню Йорк той живееше във вихъра на показността и бе изненадан от нейните резерви.

— Не знам. Просто така ми харесва. Тихо и спокойно. Не желая да парадирам. Старая се само да помагам на децата.

— Бих казал, че го правиш много успешно — широко й се усмихна той, докато Мели тичаше подир малката Сам из двора. — Никога не съм виждал малчугани с толкова доволен вид. Харесва им, нали?

— Надявам се.

Наистина им харесваше. И не само на тях, но и на техните родители, на лекарите и на хората, които работеха тук. Постигнатото от Сам беше сбъдната мечта. То даваше на хлапетата онази независимост, на която бе искала да ги научи, на родителите — нова надежда, на лекарите — нещо като подарък, който да предложат на отчаяните родители и деца, а на работещите в ранчото — нов смисъл на живота, какъвто преди им бе липсвал. И в повечето случаи малките питомци укрепваха тяхната вяра, че усилията им не отиват напразно. Понякога пристигаха и такива, на които не можеха да помогнат и най-добрите лекари, най-всеотдайните рехабилитатори, та дори и топлите грижи на Сам, същински несретници, които още не бяха готови, които не желаеха да поемат подадената ръка и може би и никога нямаше да пожелаят. В подобни случаи бе трудно да се приеме, че са безпомощни, но независимо от това даваха всичко от себе си, докато детето беше при тях.

Удивително бе, че въпреки присъствието на множеството сакати деца, с които се занимаваха, ранчото бе весело кътче, изпълнено със смях, усмихнати лица и радостни викове. Сам никога през живота си не беше се чувствала толкова щастлива и спокойна. Когато се срещаше с ранчери или каубои, когато провеждаше разговори за нови назначения, тя вече не задаваше други въпроси, освен непосредствено свързаните с работата. Нейното безкрайно, безнадеждно, безрезултатно търсене на Тейт най-сетне бе прекратено. Сам приемаше факта, че до края на дните си ще остане сама и ще управлява ранчото, изцяло посветена на „своите деца“, с хладнокръвие, което все още разстройваше Чарли.

Очевидно бе, че не иска нищо повече от живота, и Джош от време на време си мислеше колко е жалко това. На трийсет и две години тя бе изключително красива и го болеше, че е сама. Но като че ли никой от мъжете, които пресичаха пътя й, не предизвикваше интерес у нея. Когато се срещаше със самотни бащи на новопостъпващи деца, с рехабилитатори или лекари, Сам много внимаваше да не ги окуражава и да не казва нищо, което би могло да се приеме като аванс. Веднага се чувстваше, че се е отказала от всякакъв интимен живот, че смята вратата към него за окончателно затворена. И все пак, обкръжена от толкова деца, които я обожаваха и които искрено обичаше, тя не будеше съжаление.

В един необичайно топъл ден през октомври я повикаха в офиса да посрещне ново момче, което в известен смисъл се отличаваше от другите. То бе изпратено в ранчо „Лорд“ от съдия в Лос Анжелис, който бе научил с какво се занимават. „Обучението“ на детето щеше да бъде платено от съда. Сам знаеше, че то ще пристигне тази сутрин, както и че обстоятелствата около него са по-особени, но социалният работник й бе казал по телефона, че ще й обясни всичко, когато се видят. Бе заинтригувана от естеството на това прехвърляне, ала имаше работа с Джош и не й се искаше да чака в кабинета. Трябваше да се свършат сума неща, преди децата да са се върнали от училище. В момента те бяха шейсет и едно. За себе си Сам бе решила, че крайната цифра не бива да надвишава сто и десет, но засега все още имаха възможност да се разрастват.