Даниел Стийл - Паломино

Продължаваше да го нарича „Лорд“, бе задържала и неколцина от старите каубои. Вярна на обещанието си, бе назначила Джош за управител, дори му бе дала бронзова табелка, която да окачи на вратата си, и той беше на седмото небе. Обаче й трябваха още работници, по-различни от досегашните. Двамата с Джош ги подбираха най-внимателно, обръщайки внимание преди всичко на тяхното отношение към децата, към хората с физически недъзи и към конете. Те не биваше да са твърде стари, нетърпеливи, свадливи или склонни да подлагат малчуганите и конете на рискове. Само назначаването им отне почти два месеца. Но сега Сам разполагаше с дванайсет каубои, двама от старите и десетима съвсем нови. Любимецът й бе широкоплещест, красив червенокос и зеленоок „младок“, както му казваше Джош, на име Джеф. Той бе стеснителен и доста затворен, що се отнасяше до личния му живот, но бе готов да говори с часове за онова, в което щяха да превърнат ранчото. От препоръките му се разбираше, че е на двайсет и четири години, че работи от шестнайсетгодишен и че за осем години е бил в пет стопанства на територията на три щата. Когато го попита защо, той отговори, че е пътувал доста с баща си, ала сега вече е самостоятелен. Обади се на последните му двама работодатели и те я посъветваха да направи всичко, за да го задържи, а ако момчето все пак не остане, да го изпрати обратно при тях. И тъй, Джеф Пикет стана заместник-управител и Джош бе доволен от новия си екип.

Единственият по-сериозен проблем, който бе имала Сам, бяха парите, но какво ли не може да постигне човек, щом иска нещо достатъчно силно. А тя го искаше. Каролайн й бе оставила малка сума, която бе погълната от преустройствата още през първите седмици. Много й помогна продажбата на добитъка, а сетне Джош й подхвърли една идея. Голяма част от най-модерната екипировка в ранчото — инструменти, трактори, камиони за превозване на добитъка — повече нямаше да им трябва, тъй че Сам я продаде и получените пари стигнаха за шест нови къщички и плувен басейн. След това започна да се: оглежда за субсидии и откри огромни неизползвани възможности, за които не бе подозирала. Получи три помощи и веднага поиска заем от банката.

Само преди месец Харви й се обади от Палм Спрингс. Беше там с Маги за турнира по голф, в който участваше заедно със свои стари приятели. Той я попита дали могат да дойдат да я видят и когато пристигнаха, настоя да инвестира в проекта й петдесет хиляди долара. Тези пари сякаш й бяха изпратени от Бога, тъкмо покриваха окончателната сума, която й бе нужна, и Сам го каза на Харви, докато той й подписваше чека. Сега можеше да бъде спокойна до откриването и се надяваше, че за година-две ще заработят без загуби и ще минат на пълна самоиздръжка. Не си бе поставила за цел да забогатява от онова, което върши. Искаше само да печели достатъчно, за да живее без притеснения и да поддържа ранчото.

Както бе казала на Чарли, датата на откриването бе седми юни. През следващите дни трябваше да пристигнат последните рехабилитатори, както и няколко нови коня. Всички шатри бяха разпънати, басейнът изглеждаше страхотно, къщичките бяха уютни и вече бяха направени резервации за трийсет и шест деца през следващите два месеца.

— Кога да дойда?

— Не знам, скъпи, когато искаш. Или по-добре ми дай възможност да си поема дъх след откриването. Мисля, че в началото ще бъда претрупана с работа.

Както се оказа, силно бе подценила онова, което я очакваше. Не бе и подозирала, че ще бъде толкова заета. Всяка сутрин я засипваха купища документи, писма от лекари и заявки от родители, а целия следобед посвещаваше на уроците по езда, които провеждаше заедно с Джош. Едната от субсидиите бе отишла за специални седла за децата. Сега имаха петдесет и вече бяха подали молба за втора сума, с която да поръчат още петдесет — както предполагаше Саманта, те скоро щяха да им потрябват. Тя проявяваше безкрайно търпение към малките си ученици, обучаваше ги на групи по двама-трима. В началото всички седяха сковани от страх, вкопчени в лъка на седлото, но сетне Джош повеждаше коня и те започваха да пищят от радост, завладявани неизменно от чувство за свобода и движение. Всеки път, когато ги гледаше, Сам се задъхваше от вълнение и възторг, а от време на време забелязваше и Джош да изтрива крадешком по някоя сълза.

Всички деца явно я обичаха и както каубоите преди две години, започнаха да я наричат Паломино заради избелялата й от слънцето руса коса. По цялото ранчо се чуваше само „Паломино!… Паломино!“, а тя обикаляше със своя инвалиден стол и наглеждаше хлапетата по време на рехабилитационните упражнения, в басейна и докато оправяха леглата или метяха своите стаи в хубавите малки къщички. Сам не ги изпускаше от очи, където и да се намираха. Вечер в голямата трапезария, в която сега се хранеха всички, включително и тя, ставаха безкрайни препирни кой да седне от дясната и кой от лявата й страна, а край лагерния огън — кой да хване ръката й. Най-големият бе шестнайсетгодишен хлапак с увреждане на гръбначния мозък. Беше пострадал при катастрофа с мотоциклет, в която бе загинал по-големият му брат. За година и половина бе претърпял дванайсет операции и бе пристигнал тук мрачен и враждебен. Но след четири седмици в ранчото бе станал направо неузнаваем. Червенокосият Джеф се бе заел с обучението му и двамата бързо се бяха сприятелили. Най-малко бе едно седемгодишно момиченце с огромни сини очи на име Бети, което фъфлеше и непрекъснато бе готово да заплаче. То беше родено с чуканчета вместо крака. Все още се боеше от конете, но се чувстваше прекрасно сред другите деца.