Даниел Стийл - Паломино

Саманта вдигна рамене.

— Какво очакваш? Да си седя на инвалидния стол в розова балетна поличка и като влезеш, да те посрещна с арабеска?

— Охооо, днес сме очарователни, нали?

— Върви да се правиш на остроумен пред жена си.

Той погледна загрижено часовника си.

— С най-голямо удоволствие, само че Мели е на събрание на родителско — учителския комитет, а и аз съм зает. В два имам среща с клиент.

— Много забавно.

— Жалко, че не мога да кажа същото и за теб.

— Е, вече не съм веселячка. Такъв е животът. Аз съм на трийсет и една години, саката и прикована към инвалидния стол. Нито е смешно, нито е забавно.

— Вярно, но положението ти не е и толкова окаяно, както се опитваш да го представиш. — Гледаше я такава вече от три месеца и половина. Още откакто онзи идиот, вторият й баща, й бе съобщил новината. Вече я бяха извадили от гипсовото корито, носеше ортопедичен корсет и се движеше с инвалидна количка. Ала сега идваше трудното, ужасяващите месеци на физиотерапия, през които или щеше да се научи да живее с недъга си, или не. — Не е задължително да избираш най-лошия вариант, Сам. Не бива да приемаш съдбата на „безпомощен инвалид“, както се изразява майка ти.

— Така ли? Защо? Да не би да направиш чудо и да проходя отново? — Тя заблъска краката си, сякаш бяха износени автомобилни гуми.

— Не, това е извън възможностите ми — отвърна той тихо, но решително. — Ала ти разполагаш със силата на ума, на ръцете си и — Чарли се усмихна за миг — със силата на езика си. С тях можеш да постигнеш много, стига да искаш.

— Наистина ли? Какво например?

Ала той беше дошъл подготвен.

— Съвсем случайно, госпожице всезнайке, днес ти нося подарък от Харви.

— Само още една кутия шоколадови бонбони, и ще запищя.

Говореше като капризно дете, а не като онази Сам, която Чарли познаваше. Но още имаше надежда да се приспособи. Лекарите казваха, че е много вероятно след време да приеме фактите. Пренастройването обаче беше ужасно трудно. За всекиго, а особено за красива и активна млада жена като Саманта.

— Той не ти изпраща бонбони, рожбо. Изпраща ти работа. — За момент зърна изненада в очите й.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, което казвам. Вчера говорихме с твоите лекари и те са на мнение, че няма причини да не изпълняваш част от служебните си задачи тук. Донесох ти диктофон, моливи и хартия, три папки, които Харви иска да прегледаш…

Още не беше свършил, когато Саманта се стрелна настрани с инвалидния си стол и се сопна:

— Защо да го правя, по дяволите?

Чарли реши, че вече достатъчно дълго е играла тази игра.

— Защото твърде отдавна седиш тук на задника си. Защото умът ти сече, защото можеше да умреш, но не умря. Тъй че не пропилявай онова, което имаш. — Говореше ядосано и тонът на Сам стана малко по-спокоен.

— Защо изобщо трябва да правя нещо за Харви?

— А защо той прави толкова много за теб? Защо ти даде пет месеца отпуска, когато съпругът ти те напусна, а после, след като се случи нещастието, не се спря пред никакви разходи, за да те върне у дома? Трябва да ти напомня, че ако не беше той, можеше още да си седиш сама в Денвър. И защо после ти разреши неограничена отпуска по болест и продължава да чака завръщането ти?

— Защото съм добра в професията си, ето защо!

— Кучка такава! — За пръв път от месеци й се ядоса и чувството беше приятно. — Той има нужда от твоята помощ, по дяволите. Затрупан е с работа, както и аз. Няма ли най-сетне да се вземеш в ръце и да престанеш да се самосъжаляваш?

Сам притихна и дълго седя с наведена глава, обърната с гръб към него.

— Още не съм решила — тихичко промълви тя накрая и Чарли се усмихна.

— Обичам те, Сам.

Тя бавно се обърна с лице към него и той видя, че по бузите й се стичат сълзи.

— Какво, за Бога, ще правя, Чарли? Къде ще живея? И как? О, Господи, толкова ме е страх, че накрая ще се озова при майка ми в Атланта. Те ми се обаждат всеки ден да ми напомнят какво безпомощно сакато създание съм сега. И аз самата непрекъснато си го мисля… Че съм…

— Не си. В теб няма и следа от безпомощност. Вероятно ще трябва да направиш някои промени в живота си, но в никакъв случай не е необходимо да стигаш до крайности като Атланта. Господи, та ти ще се побъркаш там. — Сам кимна тъжно, а той повдигна брадичката й и каза: — Мели и аз няма да позволим това да се случи, дори ако се наложи да дойдеш да живееш у нас.

— Но аз не искам да съм безпомощна, Чарли. Искам сама да се грижа за себе си.

— Не виждам какво ти пречи. Нали на това те учат тук?