Даниел Стийл - Паломино

Ала след седмица Сам има посещение, което сложи край на всички други. Без да се съобразява с нейните протести, майка й пристигна със съпруга си от Атланта и направи каквото можа да обърне цялата болница наопаки. Прекара няколко часа, опитвайки се да убеди Саманта да съди агенцията, защото ако не били смешните им клипове, тя нямало да предприеме това пътуване. Възложената й работа била явно опасна, тях изобщо не ги било грижа за нея, а шефът й без съмнение бил някакъв ненормалник, който не давал и пет пари, че сега е прикована към леглото. Саманта бе така вбесена от цялото й поведение, че й каза да си върви. Ала се наложи да отстъпи, защото тя се разплака и я нарече садистка и неблагодарница, готова да разбие сърцето на собствената си майка. С една дума, срещата беше изтощителна и Саманта остана бледа и разтреперана, но далеч не така съсипана, както след второто посещение на другия ден. Двамата с Джордж влязоха в болничната стая с погребални физиономии, виждаше се, че майка й е плакала, и още щом седна, отново се разрева.

— За Бога, майко, какво има? — Саманта се изнервяше само като ги гледаше, и без това беше вече разстроена.

Сутринта се беше обадила на Каролайн Лорд да попита как е Бил и бе разбрала, че той е получил втора сърдечна криза, по-сериозна от първата. А тя беше в гипсово корито, прикована към леглото в „Ленъкс Хил“, и не можеше да помогне с нищо. Изведнъж се почувства безполезна и безпомощна. Беше решила да не казва на Каро за сполетялото я нещастие, тя бе насъбрала в сърцето си достатъчно болка. Но Чарли я бе изпреварил и й бе съобщил. Възрастната жена бе луда от притеснение, тревожеше се много повече за нея, отколкото за Бил. Както всички, които се занимават с коне, Каролайн беше наясно с опасностите, които крие ездата, ала въпреки всичко не можеше да се примири със злата съдба на Саманта. Накара я да обещае, че пак ще й се обади. В противен случай щяла сама да я потърси, когато успее да се откъсне за малко от Бил.

Но мислите за леля Каро бяха изтласкани от съзнанието й, пред нея седеше собствената й майка, както винаги елегантна. Беше облечена в син ленен костюм и бяла копринена блуза и носеше спретнати обувчици на токчета, три реда перли и перлени обеци. Макар да бе възпълна шейсетгодишна жена, косата й все още беше необикновено красива. Сега снежнобяла, тя някога бе имала същия златист цвят като косата на Сам. Съпругът й бе висок, хубав мъж и повече приличаше на морски капитан, отколкото на лекар. Беше червендалест, с гърди като каца и буйна бяла коса.

— О, Саманта — проплака майка й и немощно се отпусна на облегалката, а Джордж държеше ръката й.

— За Бога, какво е станало? — Внезапно я връхлетя странното смразяващо чувство, че всеки момент ще й се случи нещо ужасно. Или може би вече се бе случило?

— О, Саманта…

— Господи. — Ако можеше, би изпищяла или просто би тропнала с крак. Но откакто тялото й бе стегнато в тази, сякаш циментова обвивка, краката само я сърбяха и висяха като мъртви. Известно време се бе тревожила, че са безнадеждно натрошени. Ала всички сестри й казваха, че било нормално да се чувства така в гипсовото корито, и тя се успокояваше с това. — Какво става бе, хора? — Гледаше ги ядосано и враждебно. Нямаше търпение да си заминат. — Не ме дръжте в напрежение.

Но майка й само заплака още по-силно. Вторият й баща беше този, който направи първата стъпка.

— Саманта, тази сутрин говорихме на дълго и на широко с лекаря ти.

— С кого от тях? Аз имам четирима. — Чувстваше се като сприхава дръзка хлапачка и ги наблюдаваше подозрително. Искаше само да си отидат и да я оставят на мира.

Ала вторият й баща бе свикнал да довежда нещата докрай.

— Всъщност говорихме с двама от тях, доктор Уонг и доктор Джоузеф. И двамата бяха много любезни и ни обясниха всичко. — Той я гледаше с явно съжаление, а жена му обърна към него скръбни очи и отново зарила.

— Казали ли са нещо, с което да предизвикат тази истерия? Нещо, което трябва да знам? — Саманта погледна майка си с раздразнение и отново се взря в Джордж.

— Да. И колкото да е мъчително за нас, мислим, че е време да го научиш. Лекарите просто са изчаквали… подходящия момент. Но след като вече сме тук… — Звучеше като добре отрепетирано въведение към заупокойно слово и на Саманта й се прииска да се обърне и да погледне кой лежи в ковчега. Реши, че Джордж прилича на предприемач, а не на морски капитан, и се опита да си придаде любезно изражение. — Сега, когато сме тук, считаме, че е време да го научиш.