Даниел Стийл - Паломино

— О, Мели, толкова те обичам!

— И аз те обичам. — После, докато похапваха от тортата, попита: — Как мислиш, дали да не се обадим на Сам?

Но Чарли поклати глава. Беше дал на Саманта всичко, което можеше. Поне сега, поне тази вечер искаше да е с Мели. Не желаеше да мисли за ужасната злополука, за сивия кон, който от седмици го преследваше в сънищата, за Саманта в нейното гипсово корито, нито за факта, че тя никога повече нямаше да проходи. Искаше само да бъде с жена си и да я люби, докато заспи в прегръдките й. Което се случи малко след полунощ, с последна уморена прозявка и широка усмивка.

— Добре дошъл у дома — нежно прошепна Мели, целуна го по врата и изгаси лампата.

— Добре съм, майко, наистина… Не ставай глупава… няма защо да идваш… О, за Бога… Да, разбира се, че съм още в гипс, но тук ми е много добре. Не, не искам да ме местят в Атланта. Преди три седмици ме прехвърлиха тук от Денвър, няма нужда повече да се местя… защото тук съм си у дома, майко. В Атланта не познавам никого. Да, разбира се, ще имам теб и Джордж… Стига, майко… моля те! Не го мразя… — Тя завъртя очи, обърнала глава към Мелинда, която тъкмо влизаше в болничната й стая, направи ужасна гримаса и, сочейки слушалката, произнесе само с устни „майка ми“. Мелинда се засмя. — Честно ти казвам, майко, лекарят е чудесен, аз го харесвам… Знам, че е компетентен, защото той ми го каза и майка му го обича. Хайде, мамо, позволи ми да си отдъхна. Добре съм и ще ти позвъня. Можеш да ми се обаждаш. Когато се възстановя достатъчно, ще дойда в Атланта… Не знам кога ще ми позволят да си отида вкъщи… но ще ти кажа. Обещавам… Не, майко, трябва вече да прекъсвам… сестрата ме чака… Не, не може да говориш с нея… Довиждане, майко. — Саманта сложи слушалката и изстена.

— Здрасти, Мели. Господи, какво толкова съм прегрешила, та за капак на всичко да се разправям и с майка ми?

— Тя просто е разтревожена за теб, Сам.

— Знам. Но ме побърква. Иска да дойде да ме види. С Джордж, който много държи да говори с лекаря ми и да обърне цялата болница с краката нагоре. Кажи, с какво може да помогне на натрошения ми гръб мъж от Джорджия, който знае само да слухти, да души и да крещи? — Мели се засмя на дадената от нея характеристика. — Как е животът при вас?

— Добре. А ти как си?

— Отегчена. Искам да си ида у дома.

— Те какво казват?

— Говорят ми някакви глупости за търпение. Как е моята съименница? — Сам цяла засия при мисълта за бебето.

— Много е добре — усмихна се и Мели. — На два месеца прави повече неща, отколкото момчетата правеха на четири.

— От името е — увери я ухилено Саманта. — Внимавай само да стои далеч от конете. — Мели не каза нищо и Сам въздъхна. — Бих искала да знам колко още ще ме държат тук.

Но Мелинда подозираше, че всъщност едва ли ще пожелае да го научи. Чарли й бе споменал, че вероятно ще остане в болницата цяла година.

Всички дойдоха да я видят, включително Харви, който седеше неспокойно на ръба на стола, мачкаше шапката, подмяташе лулата си и гледаше изплашено безпомощната Сам в нейното гипсово корито.

— За Бога, Харви, не се стягай толкова. Няма да те ухапя.

— Ще ми подпишеш ли клетвена декларация?

— С най-голямо удоволствие. — Той се усмихна печално и Сам го попита кога ще му дойде ума, та да я уволни.

— Не мога, Сам. Пазя си те за стари години. Освен това току-що гледах пилотното копие на първия клип от голямото ти приключение на Запад. Сам — той почти се задъхваше от възторг, — дори да не направиш нищо повече в живота си, а само да си лежиш тук и да лапаш шоколадови бонбони, имаш с какво да се гордееш.

— Чак толкова ли е хубав? — удивено попита тя. Харви, общо взето, не беше особено разточителен в похвалите. Но сутринта Чарли също й бе казал, че филмът е изключително сполучлив.

— Нещо повече, невероятен е. А разправят, че останалите ще са още по-добри. Скъпа моя, респектиран съм.

Известно време тя го гледа мълчаливо, после се ухили и рече:

— Трябва да съм на смъртно легло, за да говориш така.

— Едва ли. Ще ти го запишем на касета и ще ти донесем видео, за да го видиш, преди да го излъчим. Опасявам се, че след всичко това наистина ще трябва да те направя директор на творческия отдел и да си взема шапката.

— Не ми излизай с тези номера, Харви — погледна го строго Сам. — Не искам проклетото ти място, така че си стой, където си, или аз ще остана тук.

— Боже, опази!

Той я посещаваше един-два пъти седмично, Чарли прескачаше често през обедната почивка, Хенри Джоунс-Адамс бе идвал да я види вече два пъти, всеки път с кутия от божествените шоколадови бонбони „Годайва“, а приятелят му й бе изпратил красив жакет за над нощницата от „Бъргдорф“, който тя с нетърпение чакаше да облече, веднага щом се отърве от обемистия гипс. Дори от Джорджи, френския пудел, бе получила книга и картичка с пожелания за скорошно оздравяване.