Даниел Стийл - Паломино

— Фирмата ви може ли да наеме самолет? Ще го направили?

— Да. — Сутринта беше говорил с Харви и той му бе казал да не се спира пред никакви разходи. — Сестра, лекар, всякаква апаратура, каквато сметнете за нужна. Вие ще ръководите всичко, ние ще плащаме сметките.

— Добре тогава — отвърна замислено той. — Ако през следващите дни състоянието й остане стабилно, ще направя необходимото и в края на седмицата ще я преместим в Ню Йорк.

— И вие ли ще дойдете? — Чарли кръстоса пръсти и лекарят кимна. — Слава Богу. Благодаря ви, докторе. — Лекарят се усмихна, а Чарли побърза да съобщи новината на Сам.

— Прибираш се вкъщи, малката.

— Наистина ли? Мога да си замина? — Изглеждаше едновременно и сепната, и очарована. — А какво ще стане с барбекюто ми? Няма ли да ни вземат много за свръхбагаж?

Тя се шегуваше, но Чарли виждаше, че предстоящото пътуване я плаши. Бе започнала да проумява колко сериозно е било положението й и че опасността още не е отминала. Единственото, за което засега не си даваше сметка, бе, че краката й ще останат парализирани. Ала щеше да го разбере. Чарли изтръпваше при мисълта за това. Тъй или иначе, докато беше в гипс, нямаше да се досети.

— Не, сладурано. Извинявай, изразих се неточно — ухили се той. — Ще си носим и барбекюто. Харви каза, че можем да си наемем самолет само за нас.

— Но, Чарли, това е лудост! Не могат ли да ме изправят на патерици или, ако положението е толкова лошо, да ме натикат в инвалидния стол заедно с глупавото ми гипсово корито и да ме качат на самолета?

— Само ако искаш заради теб да получа инфаркт. Виж, Саманта, истината е, че зле си се подредила и сега не бива да поемаме никакви рискове. Пък и защо да не пътуваме като баровци? Ако ще е гарга, да е рошава!

— С чартърен самолет? — Тя очевидно се колебаеше, но Чарли кимна с усмивка.

— Разбира се, ще трябва да видим как ще си през следващите няколко дни.

— Ще съм добре. Искам да се махна оттук. — Усмихна се уморено. — Искам само да си ида вкъщи и да си легна в собственото легло.

Чарли се сепна, като си даде сметка, че под „вкъщи“ тя е разбрала своя апартамент, а той бе имал предвид само Ню Йорк. По-късно спомена това пред лекаря, който го успокои:

— Опасявам се, че ще се сблъсквате с още много подобни ситуации, господин Питърсън. Човешкият ум е странно нещо. Приема само онова, с което може да се справи. Останалото слага настрани, до момента, в който натрупа достатъчно сили да се заеме с него. Някъде дълбоко в съзнанието си тя знае, че още е твърде болна, за да се прибере у дома, но не е готова да го приеме. Когато му дойде времето, това ще стане и не е необходимо вие да се намесвате. Поне засега. Ако трябва, можем да обсъдим този дребен проблем на летището в Ню Йорк. Но тя ще се справи с него, когато е готова за това, също както и с факта, че никога повече няма да ходи. Един ден цялата информация, която Саманта вече има, ще иде на мястото си и тя ще разбере.

Чарли въздъхна тихо.

— Откъде знаете, че ще го приеме?

Лекарят замълча за момент, после отговори:

— Няма друг избор.

— Мислите ли, че ще успеем да я върнем в Ню Йорк?

— Разбира се, рано или късно — спокойно отвърна лекарят.

— Имах предвид в края на тази седмица.

— Ще почакаме и ще видим, нали? — Той се усмихна и тръгна на визитация.

Следващите няколко дни сякаш се проточиха безкрайно, а Сам изведнъж стана нетърпелива, нервна и неспокойна. Искаше да си отиде вкъщи, но имаше проблеми. Коритото я жулеше, беше започнала леко да кашля, от лекарствата по ръцете и лицето й се бе появил обрив и страшно я сърбяха многобройните заздравяващи рани, коричките, на които падаха.

— Господи, Чарли, приличам на същинско чудовище! — Гласът й издаваше раздразнение, за пръв път откакто бе тук. Още с влизането си той забеляза, че очите й са зачервени.

— Нищо подобно. Намирам, че изглеждаш великолепно. Е, какво ново?

— Нищо. — Ала изглеждаше мрачна и Чарли внимателно я наблюдаваше, крачейки напред-назад. Тя вече не беше в интензивното отделение, бе настанена в малка стая, почти изцяло заета от леглото. В ъгъла имаше маса, отрупана с цветя: от Хенри, любовника му Джак и останалите членове на екипа, от Харви, от Мели и от него самия.

— Искаш ли да чуеш малко сплетни от службата?

— Не. — Легнала в гипсовото корито, Сам затвори очи, а Чарли я гледаше и се молеше да не се разболее. Доста време остана така и когато ги отвори, погледът й искреше от сълзи и гняв.

— Какво има, бебчо? Хайде, кажи на тате.