Даниел Стийл - Паломино

— Докога?

— С всеки изминал ден ще знаем по нещо повече. Ако издържи до сутринта, изгледите ще са чувствително по-добри.

Чарли си даде сметка какво означава това и погледна въпросително лекаря.

— Ако тя… ако тя издържи, колко дълго ще трябва да остане тук? Кога ще бъде възможно да я преместим в Ню Йорк?

— Ооо — въздъхна лекарят, размишлявайки с вперени в пода очи, после отново вдигна поглед към Чарли. — Наистина ми е трудно да преценя отсега. Все пак бих казал, че в най-добрия случай бихме могли да я преместим с авиолинейка някъде след три или четири месеца.

След три или четири месеца?

— А после? — осмели се да попита Чарли.

— Наистина е твърде рано дори да мислим за всичко това — сгълча го лекарят, — но перспективите са за минимум година болнично лечение, господин Питърсън. Ако не и повече. Ще й се наложи да промени много неща в живота си. — Чарли замислено поклати глава, едва сега започваше да разбира какво предстои на Саманта. — Ала нека най-напред се погрижим да издържи благополучно тази нощ.

Той си тръгна, а Чарли остана сам в своя ъгъл да чака идването на останалите от Стиймбоут Спрингс.

Те пристигнаха в три и половина сутринта и го завариха да спи и да похърква тихо с отпусната на гърдите глава. Събудиха го, за да научат новините. Чарли им разказа, каквото знаеше, и всички притихнаха натъжени. После излязоха заедно от болницата и тръгнаха да търсят хотел. След като се настаниха, Чарли седна до прозореца и, разкъсван от мъка, се загледа навън към града. Едва когато Хенри и приятелят му дойдоха да поседят с него, той най-сетне даде воля на болката, ужаса, тревогата, объркването и чувството за вина, които го измъчваха, и плака на рамото на актьора повече от час. Те стояха при него и го утешаваха чак до сутринта и от този момент нататък станаха негови приятели. Това бе най-черната нощ в живота на Чарли. Но когато на съмване се обадиха в болницата, Хенри беше този, който захлупи лице в дланите си и заплака. Саманта бе още жива.

В деня след злополуката екипът се пръсна. Чарли проведе няколко продължителни телефонни разговора с Харви и предпочете да не заминава. Не знаеше колко време ще му се наложи да стои в Денвър, не можеше да остави задълго и Мели с четирите деца, но чувстваше, че засега мястото му е тук. Саманта беше сама в чужд град и се намираше на косъм от смъртта. Не му бе трудно да получи разрешение от Харви, който беше потресен от вестта за станалото. Той посъветва Чарли поне да опита да се свърже с майката на Сам в Атланта. В края на краищата тя бе единствената й жива родственица и имаше право да знае, че дъщеря й е в интензивното отделение на болницата в Денвър със счупен гръбначен стълб. Потърси я по телефона, но се оказа, че заедно със съпруга си е на едномесечна почивка в Европа. Не можеше да направи нищо повече. Сам и бездруго не бе особено привързана към майка си, а втория си баща считаше за глупак. Истинският й баща беше починал още преди години. Чарли нямаше на кого другиго да се обади. Разбира се, вече бе разговарял с Мели и тя бе ридала като дете: „О, бедната Сам… О, Чарли… как ще живее… на инвалиден стол… и съвсем сама…?“ Той също се бе разплакал и бе сложил слушалката.

Оставаше да позвъни още веднъж на Харви, защото го бе помолил да разпита за лекаря, който бе оперирал Сам, при все че, меко казано, вече бе малко късно. Ала му поолекна на душата от онова, което чу. Харви бе разговарял с всичките си познати ортопеди от Бостън, Ню Йорк и Чикаго, дори се бе свързал със свой приятел, известен хирург.

— Благодаря на Бога, че имаш такива връзки, Харви. Впрочем какво каза той?

— Каза, че човекът е от най-добрите.

Чарли изпусна дълга въздишка на облекчение. Сега не му оставаше друго, освен да седи и да чака. Позволяваха му да влиза при Сам за по пет минути на всеки час. Но всъщност не можеше да помогне с нищо. Тя още бе в безсъзнание и до края на деня в състоянието й не настъпиха промени.

Дойде в съзнание чак на следващата вечер, към шест часа, когато бе отишъл да я види за осми път. Чарли се бе подготвил да постои няколко минути край нея, както правеше час след час от сутринта, да погледа неподвижното й, омотано в бинтове лице, а сетне, щом сестрата му даде знак, да затвори вратата и да си иде. Но докато я наблюдаваше, му се стори, че този път нещо се е променило. Положението на ръцете й бе малко по-различно и цветът на лицето й беше по-добър. Застанал до леглото, Чарли започна леко да милва дългите руси коси с избелели от слънцето кичури и нежно да мълви името й. Говореше й, сякаш тя можеше да го чуе. Повтаряше й, че е до нея, че всички я обичат и че ще оздравее. Преди сестрата да го отпрати, Сам отвори очи, видя го и прошепна: