Даниел Стийл - Паломино

— О, Боже мой… о, Боже мой… — Чарли се разплака и се хвърли към нея, но управителят вече бе коленичил до главата й и внимателно бе притиснал два пръста отстрани на врата й.

— Още е жива. Качвай се в колата, върни се в къщата и се обади на шерифа. Кажи му веднага да изпрати хеликоптер. И ако може, да доведе фелдшер, лекар или сестра.

В градчето Стиймбоут Спрингс нямаше много медицински персонал, подходящ за случая. От положението, в което лежеше Сам, личеше, че има доста счупени кости, възможно бе дори да е пострадал гръбначният й стълб.

— Хайде, човече, размърдай се!

Чарли изтри лицето си с ръкав и се втурна към колата, върна я малко на заден ход, после обърна и настъпи педала за газта, питайки се трескаво дали Саманта ще оживее. „Проклет кон!“, крещеше той, докато караше назад, където останалите напрегнато чакаха да разберат какво е станало. Щом стигна, изскочи навън и се разпореди да направят необходимото.

Сетне се върна при Сам, коленичи до нея и се опита да спре бликащата от раните на лицето й кръв с пешкира, който беше намерил в колата. Когато след двайсет минути се качи с нея в хеликоптера, лицето му беше мрачно. Бе оставил двамата асистенти да уредят сметките с участниците в екипа. Щеше да се срещне с всички тях късно през нощта в Денвърската болница.

Пътуването с хеликоптера сякаш нямаше край и след като най-сетне пристигнаха в Денвър, бе очевидно, че животът на Саманта е в сериозна опасност. С тях имаше фелдшер, който в последните десет минути от пътя я включи към апарат за изкуствено дишане. Чарли с тревога наблюдаваше всичко това и много му се искаше да го попита дали според него има шанс тя да остане жива, но не събра смелост. Не му оставаше друго, освен да гледа безпомощно отстрани и да се моли.

Приземиха се възможно най-меко на ливадата пред болницата „Сейнт Мери“, след като бяха алармирали целия въздушен трафик, че пристигат и кацат с код „синьо“. Чарли отчаяно се мъчеше да си спомни какво означава това и накрая реши, че сигурно се отнася за транспортирането на човек, чийто живот виси на косъм.

На тревата чакаха лекар и три сестри с носилка на колела и още с приземяването им Саманта бе вкарана на бегом в болницата. Чарли побърза да ги последва. И през ум не му мина да благодари на младия фелдшер или на пилота, не можеше да мисли за нищо друго, освен за Сам, така натрошена и така неподвижна. Единственото познато нещо в дългата, увита в чаршафи фигура, която видя след няколко минути, бяха заплетените кичури златиста коса като грива на паломино. Две сестри стояха до нея и проверяваха жизнените й показатели, после щяха да я закарат на рентген и евентуално на операция. Вече бяха установили, че порезните рани на лицето й са повърхностни и могат да почакат. Едва тогава Чарли се осмели да попита:

— Ще остане ли жива? — В ярко осветения бял коридор гласът му прозвуча като тихо грачене.

— Моля?

Сестрата не го разбра, говореше му, без да откъсва очи от Саманта.

— Ще остане ли жива?

— Не знам — тихо отвърна тя. — Роднина ли сте й? Съпругът?

Чарли поклати глава.

— Не, аз съм… — Изведнъж му мина през ума, че може би щеше да е по-добре, ако й беше родственик, че ако го мислят за член от семейството, вероятно ще му кажат нещо повече. — Аз съм неин брат. Тя ми е сестра… — Говореше несвързано. Щом чу, че Сам може и да не оживее, моментално му прилоша и започна да му се повдига. Тя вече изглеждаше като умряла. Но сестрата каза, че все още диша, макар и слабо. И тъкмо щеше да продължи, когато трима лекари и цяло ято сестри, облечени в нещо като сини пижами, дойдоха да вземат Сам. — Къде отива тя? Къде…?

Никой не му обърна внимание и той остана, напълно объркан насред коридора. По лицето му отново се застичаха сълзи. Те не можеха да му кажат нищо. Още не знаеха.

Потърсиха го чак след час и половина. Чарли седеше в чакалнята, вцепенен като изгубено дете. Не бе помръдвал оттам, не беше изпушил една цигара и дори не си бе взел чаша кафе. Само седеше и чакаше, почти не смеейки да диша.

— Господин Питърсън? — Някой бе взел името му, когато го бяха накарали да подпише формулярите за приемането на Саманта. Той бе продължил да твърди, че е неин брат, пет пари не даваше, че лъже, стига да можеше да й помогне по някакъв начин. Макар да не му бе много ясно какво значение има това.

— Да? — Той скочи на крака. — Как е тя? Добре ли е? — Изведнъж просто не бе в състояние да спре да говори, но лекарят кимна и го погледна открито.