Даниел Стийл - Паломино

Той седна на стола до леглото и взе ръката й.

— Нощната сестра… онази със смешната червена перука… — Сълзите бавно потекоха. — Тя каза, че когато се върна… — Сам преглътна риданието и стисна ръката му, а той бе благодарен, че поне горната половина на тялото й функционира нормално. — Тя каза, че няма да си отида вкъщи… че просто ще ме закарат в друга болница… в Ню Йорк… О, Чарли… — захлипа като малко дете — вярно ли е?

Той я погледна. Искаше му се да я прегърне и успокои, както правеше със синовете си, но огромното гипсово корито и машината, която го крепеше, не можеха да се обхванат с ръце. Оставаше му само да държи ръката и нежно да милва лицето й. Знаеше, че трябва да й каже истината.

— Да, рожбо, вярно е.

— О, Чарли, искам да си ида у дома! — Тя се разрида отчаяно, но веднага изстена от болка.

— Недей така, глупаче, ще се нараниш. Хубаво е да си поплачеш, само че гледай да е по-тихо. — Опитваше се да се шегува, ала беше разстроен от реакцията й. За нея всичко това бе едва началото на дългия и труден път, който трябваше да измине. Досегашният й живот бе свършил в един миг, пресечен от нищо и никаква рекичка. — Хайде, момичето ми, самото връщане в Ню Йорк ще бъде стъпка във вярната посока, нали така?

— Предполагам.

— Разбира се, че ще бъде.

— Да, но аз искам да си ида у дома. Не искам да отивам в болница.

— Е — погледна я той с крива усмивка, — но не е ясно, че с ума ти всичко е наред. Ами налага се да останеш в болница за известно време. И какво от това? Аз ще мога да те посещавам, а също и Мели, и Харви, и който поискаш…

— Не и майка ми! — Сам завъртя очи и се засмя през сълзи. — Да му се не види, Чарли, защо трябваше да ми се случва това? — Усмивката помръкна и сълзите отново се затъркаляха по лицето й.

Той дълго седя до нея и държа ръката й, а после й каза единственото нещо, което знаеше с положителност:

— Обичам те, Сам. Всички те обичаме. И всички сме с теб.

— Ти си най-добрият приятел на света и аз също те обичам. — Това я накара да се разплаче още по-силно, но в този момент влезе сестрата с обяда й.

— Чух, че ни напускате, госпожице Тейлър. Вярно ли е?

— Ще се опитам. — Тя се усмихна на Чарли. — Но ще се върна. Другия път без чужда помощ, само на гости.

— Много ще се радвам. — Сестрата се усмихна любезно и излезе от стаята, а Чарли въздъхна вътрешно от облекчение. Ужасно се бе изплашил тя да не изтърве нещо в отговор на това „без чужда помощ“.

— Е — погледна го Сам, отпивайки от чашата с бульон, — кога заминаваме?

— В събота удобно ли ти е или имаш други планове? — ухили се той, безкрайно зарадван.

Тя полагаше усилия. О, Господи, Тя полагаше усилия!

— Да, в събота ми се вижда добре. — Гледаше го усмихнато и Чарли не можеше да не си помисли колко прав беше лекарят: когато беше готова да приеме нещо, тя го приемаше. Питаше се само кога ще бъде в състояние да приеме останалото. — Да, в събота звучи много добре. В коя болница отивам, Чарли?

— Не знам. Интересува ли те?

— Имам ли избор?

— Ще разбера.

— Опитай за „Ленъкс Хил“. В хубав район е и е близо до метрото. Така всеки, когото искам да видя, би могъл да ме посети. Може би дори Мели — усмихна се с нежност тя. После попита: — Мислиш ли, че е възможно да донесе бебето?

Чарли се просълзи.

— Аз ще го скрия под палтото си и ще го вкарам вътре. Ще кажа, че е твое.

— Сякаш наистина е мое, знаеш ли… — промълви смутено Сам. — Сякаш… Е, нали в края на краищата носи моето име.

Той се наведе и я целуна по челото. Не можеше да каже и дума повече, без да се разреве.

Когато в събота сутринта самолетът се отдели от пистата на денвърското летище, Чарли затаи дъх. С тях пътуваха хирургът ортопед на Саманта, млад лекар — стажант, две сестри, жизнеподдържаща апаратура и кислород, достатъчен да ги запрати чак в Южна Америка. Саманта бе леко упоена, изглеждаше много ведра и развълнувана, че си отива в Ню Йорк. Лекарят явно беше доволен от състоянието й. Той бе уредил да я приемат в болницата „Ленъкс Хил“, както и на летището да ги чака линейка. Бяха получили специален въздушен коридор и по целия маршрут поддържаха връзка с контролните кули от сектор на сектор. Ако на Сам внезапно потрябваше помощ, каквато не могат да й окажат във въздуха, можеха да се приземят почти навсякъде по пътя с предизвестие само от няколко минути. Беше помислено за всичко и сега им оставаше само да долетят благополучно до Ню Йорк.

Яркото августовско слънце надничаше през илюминаторите, а Саманта не преставаше да говори за връщането си у дома. Беше леко възбудена от лекарствата, през цялото време се кикотеше и пускаше не особено уместни шеги, на които се смееха всички, с изключение на Чарли. Той бе пред нервен срив. Беше се нагърбил с тежка отговорност и съзнаваше, че ако нещо се случи, вината ще е негова. Не биваше да настоява, не биваше да ги кара да бързат, трябваше да я остави в Денвър.