Даниел Стийл - Паломино

Към средата на полета лекарят го видя да гледа отнесено през един от илюминаторите в задната част на самолета, докосна го леко по рамото и му заговори тихо, тъй че Саманта да не чуе, ако се събуди. Тъкмо бе: заспала.

— Всичко е наред, Питърсън. Още малко, и свършва. Тя го понася чудесно. Направо чудесно.

Чарли се обърна и му се усмихна.

— Тя може и да издържи, но за мен не е сигурно. Струва ми се, че през последните две седмици съм остарял с двайсет години.

— Това е голямо изпитание, не само за нея, но и за семейството.

Най-смешното бе, че той дори не й беше роднина. Ала затова пък й беше приятел. Би го направил за всеки: за зет си, за Харви, за… Сам… Ако трябваше, би стоял до леглото й още цял месец. Ужасно му беше жал за нея. Какъв, по дяволите, щеше да е животът й сега? И си нямаше никого, нито съпруг, нито любовник. Онзи проклет каубой, за когото му бе говорила, беше избягал и тя дори не знаеше къде е. Кой щеше да се грижи за нея? Никой. За пръв път от дълго време той отново изпита ненавист към Джон Тейлър. Ако този негодник се беше държал като порядъчен съпруг, сега нямаше да е сама. Но нещата стояха именно така. За нещастие тя беше сама.

Докато размишляваше за всичко това, лекарят го бе наблюдавал. Той сложи ръка на рамото му и каза:

— Не я покровителствайте излишно, Питърсън. Би било ужасна грешка. Когато му дойде времето, тя ще трябва да се справя самостоятелно. Не е омъжена, нали?

Чарли поклати глава.

— Не, вече не е. В момента мислех тъкмо за това. Ще й бъде много трудно.

— Да, за известно време. Но ще свикне. Всички свикват. Саманта ще може да води пълноценен живот. Ще се грижи за себе си и за околните, по-късно ще се върне и към работата си. След като не е танцьорка на степ, разликата няма да е кой знае колко голяма, освен в психологически план. Там възникват проблемите. Но от „Ленъкс Хил“ няма да я изпишат, преди да е укрепнала, както физически, така и психически. Ще я научат да се грижи за себе си, да бъде независима. Ще видите. Тя е красива млада жена, силна и волева, няма причини да не се приспособи. — Той замълча за момент, после стисна рамото на Чарли и се усмихна. — Вие взехте най-доброто решение… и първия, и втория път. Щеше да е престъпление, ако не бяхме я оперирали и бяхме изгубили този дух и този ум. И за нея наистина ще е най-добре в Ню Йорк, сред близките и приятелите.

Чарли се обърна към него и го погледна с признателност.

— Благодаря, че ми го казахте.

Лекарят не отвърна нищо, само го потупа по рамото и отиде да нагледа Саманта.

След два часа кацнаха на летище „Кенеди“. Прехвърлянето в голямата линейка протече абсолютно гладко, успоредно с тях се движеше кола с животоподдържаща апаратура и трима фелдшери. Докато летяха на пълна скорост по магистралата, лампите им мигаха, но сирените не бяха включени. След половин час пристигнаха без проблеми в „Ленъкс Хил“. По време на този последен етап от пътуването Сам каза на Чарли с усмивка:

— Знаеш ли, така става по-бързо, никакви притеснения с прибирането на багажа, никакви таксита.

— Виж — ухили се той, — направи ми тази услуга и следващия път ми позволи да се притеснявам с багажа. И нека вземем такси.

Ала когато се озоваха в „Ленъкс Хил“, нямаше време за шеги. Минаха повече от два часа, докато я пренесат в болницата и я настанят удобно в самостоятелна стая. Сетне тя се запозна с новия си лекар, който очакваше пристигането й, отново благодарение на Харви. След като всичко приключи, и Сам, и Чарли бяха на края на силите си. Също и лекарят от Денвър, който бе помагал при инсталирането на апаратурата. Той щеше да прекара няколко дни в Ню Йорк, за да я наблюдава, и да се прибере с търговски самолет. Останалите от медицинския екип бяха освободени и щяха да отлетят с въздушната линейка за Денвър още същата вечер. На всички бе платено още преди пътуването.

— Мислиш ли, че вече мога да си вървя, Сам? — попита Чарли с уморена усмивка. Бяха й сложили инжекция и тя вече започваше да се унася.

— Да, скъпи… разбира се… всичко ще бъде наред… Предай на Мели, че я обичам… И благодаря…

След пет минути той влезе с лекаря в асансьора, после взе такси и след още десет минути вече бе пристигнал на Източна осемдесет и първа улица и стискаше в обятията си своята Мели.

— О, миличко… о, миличко… — Имаше чувството, че се връща от война, и изведнъж си даде сметка колко отчаяно му е липсвала тя и колко е уморен. Трагедията на Сам и несподелената отговорност за съдбата й бяха смазващ товар, който до този момент не бе си позволявал да почувства. А сега единственото му желание бе да се люби с Мели. Тя бе проявила предвидливост и бе наела жена да наглежда децата. Както можеше да се очаква, те веднага се накачулиха върху му, зажаднели за игрите и закачките с него, и не го оставиха на мира, докато не го раздърпаха целия. Тогава Мели ги отпрати с детегледачката, затвори вратата на спалнята, напълни ваната, направи му масаж и се люби с него, докато той не заспа, щастливо усмихнат. След два часа го събуди с вечеря, шампанско и малка торта с надпис „Добре дошъл у дома“, която бе направила специално за него.