Даниел Стийл - Паломино

— Ще забравиш всичко това за известно време. Ще ти подейства добре. Винаги можеш да се върнеш тук.

— Ако си тръгна, ще е поредното ми бягство.

— Не, ще направиш нещо за здравето си. За теб това тук не е живот, не можеш да продължаваш така.

Да, не беше живот — откакто замина Тейт.

Сам кимна безмълвно, стана от масата и бавно тръгна към стаята си. След два часа се обади на Харви Максуел, а после отиде в конюшнята и оседла Черния красавец. Този следобед излизаше с него за пръв път от три седмици. Препусна презглава във вятъра, приемайки всяко предизвикателство, всеки риск, всеки прескок през плетове и потоци. Ако я беше видяла Каролайн, щеше да изтръпне от страх за живота на коня и на своята млада приятелка. Ако я беше видял Тейт, би я убил.

Но Саманта беше сама и пришпорваше жребеца до предела на неговите възможности, докато не го изтощи. Върна го в тръс до централното заграждение и половин час го разхожда бавно покрай оградата: дължеше поне това на животното, колкото й нещастна да се чувстваше. Когато реши, че го е разходила достатъчно и той вече се е поохладил, го отведе в преградата и свали английското седло. Дълго стоя и го гледа, сетне за последен път го потупа по хълбоците и прошепна:

— Сбогом, стари приятелю.

Самолетът се приземи на летище „Кенеди“ в топлата пролетна вечер и Саманта безучастно погледна към града. Докато разкопчаваше колана, пред очите й беше само Каролайн, каквато я бе видяла за последен път на аерогарата: висока и гордо изправена до стария управител, махаща й за сбогом със стичащи се по бузите сълзи. Бил не й каза почти нищо, когато се изправи на пръсти да го целуне по бузата в претъпканата зала, но после изведнъж я стисна за лакътя и изръмжа бащински:

— Връщай се в Ню Йорк, Сам, и се пази! — Това бе неговият начин да изрази одобрението си за взетото от нея решение.

Ала наистина ли постъпваше правилно? С този въпрос в ума Саманта взе ръчната си чанта и тръгна да слиза по стълбата. Права ли беше да се върне толкова скоро? Не трябваше ли да остане по-дълго там? Щеше ли Тейт да се появи, ако беше почакала още месец-два? Разбира се, той пак можеше да се върне или да се обади отнякъде. Каролайн бе обещала, че ще продължи да разпитва и в случай, че някой е чувал за него, веднага ще се обади. Нищо повече не би могло да се направи, Саманта го разбираше много добре. Тя въздъхна дълбоко и влезе в аерогарата.

Тълпата около нея, шумът, телата, бъркотията, бяха направо зашеметяващи. След петте месеца в ранчото Сам бе забравила какво е да се озовеш сред толкова много хора, да се движиш със същата бързина, както и те. Смущението се четеше на лицето й, когато тръгна да си получи багажа и се почувства напълно изгубена в блъсканицата, като туристка в собствения си град. Естествено, нямаше нито един свободен носач, стотици хора чакаха таксита и след като най-сетне хвана едно, се наложи да го раздели с две японки и търговец на пластмасови изделия от Детройт. Той я попита откъде пристига, но тя бе толкова уморена, че не й се говореше. Все пак промърмори нещо за Калифорния.

— Актриса ли сте? — Човекът я разглеждаше заинтригувано, блестящите руси коси и тъмният тен веднага му бяха направили впечатление. Ала Сам побърза да поклати глава, гледайки разсеяно през прозореца.

— Не, работя в ранчо.

— В ранчо ли? — Човекът я зяпна изумено и Сам се усмихна въпреки умората. — За пръв път ли идвате в големия град? — поде той, явно обнадежден.

Тя поклати глава и се постара да сложи край на разговора. Двете японски туристки бърбореха оживено на своя език, а шофьорът се обаждаше само с по някоя ругатня по адрес на натовареното движение и непрекъснато минаваше от платно в платно. Родният град я посрещаше, както подобава. Докато се движеха по моста от Куинс към Манхатън, Сам погледна назъбената линия на хоризонта и внезапно й се доплака. Не желаеше да вижда Емпайър Стейт Билдинг, сградата на ООН и останалите небостъргачи. Копнееше само за къщата на Каролайн, конюшнята, красивите секвои и онова огромно синьо небе.

— Хубаво е, нали? — Потящият се търговец на пластмасови изделия от Детройт се присламчи по-близо до нея, а тя поклати глава и се дръпна до вратата.

— Не особено. Не и след гледките, на които съм се радвала напоследък. — Стрелна го сърдито, сякаш той носеше вината за връщането й в Ню Йорк. Мъжът се обърна към едната от младите японки, но момичето само се изкикоти и продължи да бърбори с приятелката си.