Даниел Стийл - Паломино

Слава Богу, шофьорът остави първо нея. Сам постоя на тротоара, вперила поглед в своята къща. Изведнъж я хвана страх да влезе вътре и съжали, че се е върнала. Копнежът по Тейт я измъчваше повече от всякога. Какво, по дяволите, търсеше тук, сама в този чужд град, сред всичките тези хора? Защо се връщаше в апартамента, в който бе живяла с Джон? Единственото, което желаеше, бе да бъде в Калифорния, да намери Тейт, да живее и работи в ранчото. Защо това не й беше позволено? Толкова много ли искаше? Отключи входната врата и помъкна багажа нагоре по стълбите. Работният ден с дванайсетте часа на седлото никога не я бе изтощавал колкото тези пет часа в самолета с двете сервирания, филма и емоционалния шок от връщането в Ню Йорк.

Сам изпъшка под тежестта на куфарите, пусна ги на площадката пред апартамента, изрови ключа от чантата си, пъхна го в ключалката, отвори широко вратата и влезе. Жилището миришеше като вътрешността на прахосмукачка. Всичко си беше там, където го бе оставила, безсмислено и лишено от обич, и някак по-различно, сякаш докато бе отсъствала, цялото обзавеждане леко се бе променило, беше се смалило или пораснало, или цветът му бе станал малко по-друг. Нищо не изглеждаше същото както преди. А в действителност беше точно такова, каквото и когато живееха тук с Джон. Сега Саманта се чувстваше като външен човек или като призрак, върнал се в сцена от миналото.

— Ало? — Дори не беше сигурна защо извика, но, разбира се, никой не отговори. Затвори вратата и се отпусна на един стол. Огледа се около себе си и заплака. Риданията разтърсиха раменете й и тя зарови лице в дланите си.

След двайсет минути телефонът иззвъня настойчиво. Сам подсмръкна, издуха носа си в носната кърпа и вдигна слушалката, без сама да знае защо. След цялото това време положително щеше да се окаже, че някой е сбъркал номера. Освен ако не бяха Харви или Чарли. Те бяха единствените хора в Ню Йорк, които знаеха, че се връща.

— Да?

— Сам, ти ли си?

— Не — усмихна се тя през сълзи, — крадецът.

— Крадците не плачат, глупачке. — Беше Чарли.

— Плачат, и още как. Като няма цветен телевизор за отмъкване.

— Прескочи до нас и ще ти дам моя.

— Не го искам. — Сълзите й отново потекоха, тя подсмръкна звучно и затвори очи, опитвайки се да се успокои. — Извинявай, Чарли, май не съм в особен възторг, че съм си вкъщи.

— Така изглежда. Е? Защо се върна? — попита делово той.

— Ти добре ли си? Двамата с Харви от месец и половина ме заплашвате с тежки телесни повреди и убийство, и още питаш защо съм тук?

— Добре де, само се оправи с твоя откачен клиент, пък после се връщай. Ако желаеш, дори завинаги. — Чарли имаше страшно практичен подход към живота.

— Не е толкова просто.

— Защо да не е? Виж, Сам, животът е много кратък и може да бъде много сладък, ако му позволиш. Ти си голямо момиче, сега си свободна и нищо не би могло да ти попречи да живееш, където поискаш. Щом предпочиташ до края на живота си да гониш кравите, тогава върви и се занимавай с това.

— Проста работа, а?

— Разбира се. Защо не? Знаеш ли какво ще ти кажа, най-добре да опиташ за известно време как ще ти понесе да поживееш тук един вид като туристка. Ще видиш как ще се чувстваш след два-три месеца и ако не ти е добре… По дяволите, Сам, никога не е късно да напуснеш.

— От твоите уста всичко звучи толкова лесно.

— Така и трябва да бъде. Тъй или иначе, хубава госпожо, добре дошла отново сред нас. Дори и да не искаш да си тук, ние безкрайно се радваме, че се връщаш.

— Благодаря, съкровище. Как е Мели?

— Дебела, но красива. Бебето се очаква след два месеца и този път ще бъде момиче, сигурен съм.

— Разбира се, Чарли, разбира се. Не съм ли го чувала поне два пъти досега? — Тя се усмихна и изтри сълзите от лицето си. Ако не друго, поне бе хубаво отново да е в един град с него. — Горчивата истина, господин Питърсън, е, че ти умееш да правиш само момчета. Това е от всичките онези баскетболни мачове, на които ходиш, нещо от въздуха там прониква в гените ти.

— Ясно, значи отсега нататък ще посещавам по-често бардаци със стриптийз. Как не съм се сетил… — И двамата прихнаха. В това време Сам, чийто поглед разсеяно се луташе из потискащия апартамент, съгледа хилавата кафеникава растителност в саксиите.

— Нали щеше да поливаш цветята ми, Чарли. — В гласа й имаше повече смях, отколкото укор.

— Цели пет месеца? Сигурно се шегуваш. Ще ти купя други.

— Не си прави труда. И без това те обичам. Между другото, след като успя да ме върнеш, кажи поне какво е истинското положение в агенцията.