Даниел Стийл - Паломино

— Сам, според мен трябва да се върнеш.

— Къде? — Тя отново преглеждаше един от своите списъци с имена на стопанства и предположи, че Каролайн се е сетила за някое, в което не е зле да проверят още веднъж. Ала възрастната жена поклати глава.

— Говоря за Ню Йорк.

— Сега ли? — Сам изглеждаше шокирана. — Но още не съм го намерила!

Каролайн изскърца със зъби заради онова, което трябваше да й каже, колкото и да не й се искаше да я наранява.

— Не знаеш дали изобщо ще го намериш някога.

— Това, което казваш, е отвратително. — Погледна я сърдито и бутна настрани кафето си.

Сам беше раздразнителна и нервна още откакто започна целият този кошмар. Не спеше, не се хранеше, не излизаше на чист въздух. Вършеше само едно: търсеше Тейт. Лично бе посетила някои от стопанствата, веднъж дори й се бе наложило да пътува със самолет.

— Ала е вярно, Сам. Време е да погледнеш истината в очите. Може никога повече да не го видиш. Страшно се надявам да бъркам, но не би могла да прекараш остатъка от живота си в търсене на мъж, който иска да бъде оставен на мира. Защото дори и да стигнеш до него, ще трябва и да го убедиш, че ти си права, а той греши. И няма никакви гаранции, че ще успееш. Той вярва, че сте прекалено различни, и не е изключено да е прав. А дори и да не е, след като желанието му е такова, не можеш да го накараш насила да промени решението си.

— Как стигна до този извод? Да не си говорила с Бил?

— Само толкова, колкото се налага.

Сам знаеше, че Бил не одобрява непрестанното дирене на Тейт. Наричаше го „идиотско преследване“ и считаше, че Сам не бива да се натрапва. „Преди да замине, човекът е казал каквото е имал да й казва, Каро. Няма какво повече да се говори.“ Но веднъж си призна, че ако навремето беше постъпил по същия начин, щеше да му се иска и тя да го търси така упорито.

— Просто мисля, че трябва да си наясно с възможния изход, Сам. Вече става месец и половина.

— Значи може да продължи малко по-дълго.

— И още малко… и още малко. А после какво? Ще си прахосала двайсет години заради мъж, когото едва си познавала.

— Не говори така. — Сам уморено затвори очи. Над никоя поръчка не бе работила така упорито, както по издирването на Тейт. — Познавах го. Познавам го. Може би в някои отношения съм го познавала прекалено добре и това го е подплашило.

— Възможно е — съгласи се Каролайн. — Но въпросът е, че не можеш да живееш все така. Това ще те довърши.

— Защо? — Не бе трудно да се долови горчивината в гласа й. — Както виждаш, благополучно преживявам всичко. — Детето на Джон и Лиз, момиченце, се бе родило предишния месец и дори го бяха показали по вечерните новини — в родилната зала заедно с гордата майка. Но Сам вече не се вълнуваше от това. Единственото й желание бе да намери Тейт.

— Трябва да се върнеш, Сам. — Каролайн не й отстъпваше по упоритост.

— Защо? Защото мястото ми не е тук ли? — Погледна я сърдито, ала това не разколеба приятелката й.

— Точно така. Не е тук. Мястото ти е в собствения ти свят, зад собственото бюро, в твоя офис и твоя апартамент, да се срещаш с нови хора и стари приятели, да бъдеш тази, която си в действителност, а не жената, на която се правеше известно време. — Протегна ръка и докосна нейната. — Не ми е омръзнало да ми гостуваш, Сам. Ако ставаше дума за мен, можеше да останеш тук завинаги. Но за теб не е хубаво, нима не разбираш?

— Не ме е грижа. Искам само да го намеря.

— Само че той не иска. Иначе щеше да ти съобщи къде е. Сигурно взема мерки да не го откриеш, Сам, и ако е така, ти си загубила битката. Може да се крие от теб с години.

— Значи мислиш, че трябва да се откажа. Така ли?

Настъпи продължителна тишина, накрая Каролайн кимна едва доловимо.

— Да.

— Но оттогава са минали само шест седмици! — Докато се опитваше да обори логиката в думите на Каролайн, очите й плувнаха в сълзи. — Може би, ако почакам още един месец…

— Тогава ще останеш без работа, а това няма да ти подейства добре. Сам, ти имаш нужда да се върнеш и да заживееш нормално.

— Нима е останало нещо нормално? — Почти не си спомняше какво означава това. Беше минала цяла година, откакто беше „щастливо омъжена“ за Джон Тейлър, човека, когото бе обичала и бе вярвала, че я обича, и водеше най-обикновен живот като специалист по рекламите в Манхатън. — Нормално ли? Сигурно се майтапиш. Не бих разпознала нормалното, дори да ми се представи лично и да ме цапардоса по задника! — Каролайн се засмя на мрачната й шега, но погледът й не трепна и Сам се облегна назад с дълга въздишка. — Какво, по дяволите, да правя в Ню Йорк?