Даниел Стийл - Паломино

Сам понечи да възрази, ала си даде сметка, че няма никакъв смисъл дванайсет часа да язди с групата и до побъркване да си блъска главата къде е отишъл Тейт. Тъй че кимна вяло, поблагодари на Джош за съвета и излезе от трапезарията. Забърза към къщи, влетя през предната врата и застана посред дневната, разтърсвана от неконтролируеми ридания. Отпусна се на колене до един диван и зарови глава в отчаяние. Чувстваше, че няма да преживее тази втора загуба. И докато се гърчеше от болка и плачеше горчиво за станалото, изведнъж почувства, че Каролайн стои до нея, нежно докосва рамото й и гали разрошените й руси коси. След малко Саманта вдигна зачервеното си и подпухнало лице, очите й гледаха диво и търсеха тези на приятелката, за да разберат нещо от тях. Каролайн само кимна, прегърна я и внимателно я сложи да седне на дивана.

Половин час Сам не бе в състояние да отрони й дума. Каролайн мълчаливо я милваше, разтриваше леко гърба й и чакаше. Думите бяха излишни. Мисълта, че Сам бе дошла да се възстанови след една тежка загуба, а сега понасяше втора, дълбоко я наскърбяваше. Възрастната жена чувстваше със сърцето си, че между Сам и Тейт има нещо. Беше направо покрусена, след като предишния ден Бил й каза, че Тейт Джордан е напуснал. Ала бе твърде късно да го спре или да протестира: следобед, когато Бил й съобщи за станалото, Тейт вече беше заминал. Не й оставаше друго, освен да мисли как Сам ще посрещне новината. Но не посмя да й го каже предишната вечер. В края на краищата лошите вести можеха да почакат.

Саманта я погледна без следа от преструвка, лицето й бе на петна, очите — ужасно кървясали и подпухнали.

— Той си отиде. Господи, Каро, отиде си! А аз го обичам… — Нямаше сили да продължи.

Каролайн бавно кимна. Разбираше я твърде добре. Беше опитала да й каже, че тук е по-различно, че е възможно Тейт да държи на някои неща, които на нея не й се струват важни.

— Какво се случи, Сам?

— О, Господи, не знам. Любовта ни започна на Коледа… — Огледа се неспокойно, сетила се внезапно, че някоя от мексиканките може да чисти из къщата, ала наоколо не се виждаше никой. — Отидохме в… — Погледна сконфузено приятелката си. — Открихме вашата хижа и отначало се срещахме там, но не много често. Не сме ви шпионирали…

— Няма нищо, Сам — съвсем тихо отвърна Каролайн.

— Просто ни трябваше място, където да бъдем сами.

— И на нас — каза възрастната жена, едва ли не с тъга.

— А след това той си смени къщата с друг и аз ходех при него всяка нощ… през градината… — Думите й бяха накъсани, лицето — обляно в сълзи. — И после, миналата вечер, Тейт… ние гледахме телевизия и Джон се появи като водещ на специално предаване. В началото просто се майтапехме, той ме попита… дали намирам Джон за красив или нещо такова… Аз споменах, че това е бившият ми съпруг… и Тейт откачи. Не го разбирам. — Преглътна мъчително и продължи: — Той просто побесня, разкрещя се, че не било възможно в един момент да съм омъжена за телевизионна звезда, а в следващия за каубой, че никога нямало да съм щастлива, че съм заслужавала нещо по-добро, че… — Саманта замълча, задавена от риданията. — О, Господи, той е заминал! Какво ще правя? Как ще го намеря? — Отново изпадна в паника, както през цялата сутрин. — Знаеш ли къде е отишъл? — Каролайн тъжно поклати глава. — А Бил?

— Нямам представа. Ще му се обадя още сега в офиса и ще го попитам.

Тя отиде до телефона на бюрото си. Саманта изслуша със свито сърце целия разговор. В края му се разбра, че Бил също не знае абсолютно нищо и съжалява за напускането на Тейт. Беше разчитал, че един ден, когато стане твърде стар, за да ръководи ранчото, той ще го отмени. Ала сега вече това нямаше да се случи. Тейт бе заминал окончателно.

След като Каролайн се върна и седна до нея, Саманта я погледна мрачно.

— Какво каза той?

— Нищо особено. Тейт обещал да се обади тези дни, но Бил не разчита много на това. Той познава добре мъжете като него. Не е оставил никакъв адрес.

— Тогава ще трябва да потърся сина му в „Третата бариера“. — Изрече го с отчаяна надежда, ала Каролайн поклати глава.

— Не, Сам. Момчето е напуснало и е заминало с него. Бил знаеше поне това. Натоварили са заедно камиона и са потеглили.

— О, Боже мой! — Саманта зарови лице в ръцете си и отново заплака, този път тихо, сякаш сърцето й вече беше разбито и нищо не й бе останало.

— Какво мога да направя за теб, Сам?

Каролайн също се бе просълзила. Даваше си сметка, че преди години и с нея е можело да се случи същото: разговорът, който й предаде Сам, звучеше досущ като разправията между тях с Бил. Впоследствие бяха намерили друго решение, ала Бил далеч не беше толкова непреклонен, колкото Тейт. Освен това бе и една идея по-малко благороден от него, за което Каролайн изпита дълбока благодарност, наблюдавайки безпомощно страданията на младата си приятелка.