Даниел Стийл - Паломино

— Какво означава това? — Сам го гледаше ужасено, но той избягваше погледа й.

— Нищо. Означава просто да си облечеш дрехите. Ще те изпратя до вкъщи.

— В Ню Йорк ли? — Опита се да го каже насмешливо, ала не се получи.

— Зарежи остроумията и просто се облечи.

— Защо? Ами ако не искам? — Приличаше на изплашено, но нежелаещо да отстъпи дете.

Тейт отиде до купчината дрехи, захвърлени в бързината, преди да се пъхнат в леглото, събра ги и ги тръсна в скута й.

— Не ме интересува какво искаш. Аз искам да се обличаш. Както изглежда, аз съм единственият зрял човек тук.

— Как не! — Тя скочи на крака и дрехите се изсипаха на пода. — Ти просто си заслепен от старомодните си идеи за ранчери и наемни работници. Не желая да слушам повече тези глупости! Това е бягство от отговорност, тъпо е и ти не си прав. — Сам се разплака на глас, наведе се, събра дрехите си парче по парче и започна да се облича. Ако той възнамеряваше да се държи така, предпочиташе да се върне в голямата къща. Нека тази нощ си го изкарва на себе си.

След пет минути беше вече облечена, Тейт стоеше и я наблюдаваше с отчаяние и почуда, сякаш тази вечер бе открил в нея нещо, за което дори не бе подозирал, сякаш тя внезапно бе станала друг човек. Сам го погледна тъжно и бавно тръгна към вратата.

— Искаш ли да те изпратя?

За момент тя се изкуши да отстъпи, ала размисли.

— Не, благодаря, ще се справя и сама. — Поспря на прага, опитвайки се да се успокои. — Знаеш ли, Тейт, не си прав. — После не се сдържа и прошепна нежно: — Обичам те.

Затвори вратата и с плувнали в сълзи очи се затича към къщи, благодарна, че Каролайн отново я няма. В неделя тя често гостуваше на съседите си и Саманта беше доволна, че когато влезе, нямаше кой да види подпухналото й от плач лице.

На другата сутрин Сам се заседя в кухнята на Каролайн, мрачно вторачена в чашата с кафе и потънала в мисли. Не можеше да реши дали да се опита да поговори отново с Тейт още същата вечер, или да остави всичко да отлежи няколко дни, за да му даде време сам да се вразуми. Повтаряше си наум снощния разговор и очите й отново плувнаха в сълзи. Благодарна бе, че няма никой наоколо. Бе решила да не ходи на закуска в голямата трапезария. И без това не беше гладна, а не искаше да вижда Тейт, преди да тръгнат на работа. Постара се да бъде в конюшнята не по-рано от шест без пет. Когато влезе, той стоеше в противоположния край с обичайния бележник в ръка и тихо даваше наставленията си, сочеше към далечните предели на ранчото, към добитъка, който се виждаше по хълмовете, а сетне се обръщаше, за да се разпореди за нещо друго. Както всяка сутрин, Сам тихо оседла Навахо, след няколко минути вече го бе яхнала и чакаше на двора. По някаква причина Тейт бе сложил Джош за отговорник на тяхната група, очевидно днес нямаше да излиза на работа, или поне не и с тях. Всичко това ядоса Сам още повече: изглежда, той променяше цялата си програма, само и само да е далеч от нея. Наклони се към него и заядливо подхвърли на висок глас:

— Днес се чупим, а, господин Джордан?

— Не. — Той се обърна и я погледна открито. — Имам да обсъждам някои неща с Бил Кинг.

Сам кимна, не можейки да реши какво да му отговори. Когато стигна до портата и обърна Навахо, за да последват останалите коне, Тейт още стоеше сред двора и я гледаше с тъга. После се обърна и си тръгна. Може би вече съжаляваше за шума, който бе вдигнал заради бившия й съпруг. Може би беше разбрал, че различията помежду им, макар и важни за него, за нея са без значение. Прииска й се да му извика, но не посмя другите щяха да чуят. Пришпори Навахо и се присъедини към тях за тежката работа през деня.

След дванайсет часа те отново влязоха в централното заграждение, само че сега яздеха по-бавно и се свличаха от умора в тежките западняшки седла. Слязоха от конете, прибраха ги в конюшните, свалиха им юздите и седлата и ги оставиха по местата им.

Тази вечер Саманта бе особено изтощена. През целия ден бе мислила за Тейт и казаното от него предишната нощ. Вяло и разсеяно пожела „лека нощ“ на останалите и когато влезе в къщата на Каролайн, видът й бе доста напрегнат.

— Изглеждаш като пребита, Саманта. Добре ли се чувстваш, скъпа? — Каролайн я гледаше разтревожено, надявайки се, че причината е само в тежката работа. Ала внезапно бе обзета от тревожното подозрение, че нещата са по-сериозни. Нямаше намерение да създава допълнителни грижи на Саманта, не каза нищо, само я накара да вземе топла вана преди вечеря. През това време сложи пържолите в тигана и приготви супа и салата. Сам се върна в чисти дънки и карирана бархетна риза и Каролайн отбеляза с усмивка, че повече от всякога прилича на спретната пастирка.