Даниел Стийл - Паломино

— Но най-странното е — и тъкмо това си мислех, докато го гледах, — че вече пет пари не давам за него. В Ню Йорк всяка вечер пусках проклетото му предаване. Двамата с Лиз предвзето поднасяха всекидневната си програма и дрънкаха за скъпоценното си бебе, сякаш целият свят се вълнува, че тя е бременна, а на мен всичко ми се обръщаше. Веднъж заварих Каро да ги гледа и едва не се поболях. А знаеш ли какво стана тази вечер, когато порцелановото му лице се появи на екрана? — Тя погледна с очакване Тейт, но не получи отговор. — Абсолютно нищо не стана. Нищо. Не почувствах нищичко. Нито ми прилоша, нито се разтревожих, нито се разстроих. Нищо. — Усмихна се широко. — Просто ми е все едно.

Тогава Тейт се изправи, прекоси стаята и изключи телевизора.

— Смятам, че това е очарователно. Била си съпруга на един от най-красивите млади идоли на Америка, ослепителната телевизионна звезда Джон Тейлър, и след като той те изоставя, си намираш уморен застаряващ каубой, някъде десет-дванайсет години по-възрастен от нашия герой, без пукната пара в джоба, който рине тор в ранчото. И се опитваш да ме убедиш, че за теб това е щастие? И не само, че е щастие, но и че е завинаги? Така ли, Саманта? — Кипеше от гняв, а тя го гледаше безпомощно. — Защо не си ми казала?

— Защо? Какво щеше да се промени? Та той не е и наполовина толкова известен и преуспяващ, колкото си мислиш. — Но това не беше съвсем вярно.

— Глупости. Искаш ли да видиш банковата ми сметка, малката, и да я сравниш с неговата? Колко печели той годишно? Сто хиляди? Двеста хиляди? Триста хиляди? А знаеш ли колко получавам аз, Саманта? Да ти кажа ли? Осемнайсет хиляди, преди да съм си платил данъците. И за мен това беше голямо повишение, защото съм помощник-управител. На четирийсет и три години съм, за Бога, а в сравнение с него вземам стотинки.

— И какво от това? На кого му пука? — Тя изведнъж се разкрещя като него, но разбираше, че е от страх. На Тейт направо му стана нещо, като научи, че е била съпруга на Джон, и това я плашеше. Не очакваше, че ще го приеме толкова зле. — Важното е… — Сам опъна одеялото върху краката си и направи съзнателно усилие да говори по-тихо, докато той крачеше из стаята. — Важното е какво е имало между нас, що за хора сме били, как сме се държали един към друг, какво се е случило накрая, защо ме е изоставил, какви са били моите чувства към него, към Лиз и тяхното бебе. Това има значение, а не колко пари печели или че е водещ в телевизията. Впрочем те се явяват на екрана, не аз. Дори да ревнуваш от него, само го погледни, по дяволите, та той е глупак. Студентче с вид на пластмасова кукла, което е постигнало успех. Провървяло му е, и толкоз. Има руси коси и хубаво лице, които се харесват на жените в Америка. Е и? Какво ни засяга това? Ако питаш мен, изобщо не ни засяга. Джон Тейлър ме интересува колкото ланшния сняг. Аз обичам теб.

— Защо тогава не ми каза кой е бившият ти съпруг? — В гласа му се долавяше подозрителност. Сам се отпусна в леглото и задърпа косите си, мъчейки се да не изкрещи, после седна и му отправи поглед, не по-малко свиреп от неговия.

— Защото не мислех, че е важно.

— Глупости. Мислела си, че ще се почувствам като нищожество. И знаеш ли какво, сестро? — Тейт отиде в другия край на стаята и започна да си обува панталоните. — Имала си право. Точно така се чувствам.

— Тогава си луд. — Вече бе изоставила опитите да се придържа към по-цивилизован тон и крещеше, надявайки се истината да разруши неговите илюзии. — Защото ти струваш колкото петдесет, колкото сто Джон Тейлъровци. Той е егоистичен малък негодник, който ме нарани, за Бога. Ти си зрял мъж, умен и мил. Откакто се познаваме, винаги си бил добър с мен. — Тя обиколи с поглед стаята, в която от три месеца прекарваха всичките си вечери: Тейт бе купил картините, които развеселяваха жилището, удобното легло, хубавите чаршафи, на които се любеха, книгите, които бе решил, че ще й харесат, а сега и телевизора, за да й създаде развлечение. Очите й се спряха на цветята, които й береше, когато мислеше, че никой не го гледа, плодовете, които бе донесъл специално за нея от овощната градина, скицирания портрет, който й бе направил една неделя край езерото. Спомни си прекараните заедно мигове и часове, филмите, които бяха заснели, и тайните, които бяха споделяли, и за стотен път си каза, че Джон Тейлър не може да стъпи и на малкото пръстче на Тейт Джордан. Когато отново заговори, в очите й блестяха сълзи, а гласът й беше дълбок и дрезгав. — Аз не те сравнявам с него, Тейт. Аз те обичам. Него вече не го обичам. Само това има значение. Моля те, опитай се да го разбереш. За мен е важно единствено това. — Коленичила гола в леглото, Сам протегна към него ръка, но той не помръдна от мястото си. Ръката й се отпусна безсилно и сълзите бавно се затъркаляха по лицето й.