Даниел Стийл - Паломино

— Щастлива ли си? — попита я, преди да заспят, прегърнати и преплели крака.

— Ммммм… — усмихна се тя със затворени очи и той я целуна по клепачите.

На другата сутрин се събуди заедно с него в четири часа, пое между овощните дървета в дъното на градината, промъкна се в стаята си през полуотворения прозорец и запали лампите. Взе душ, както обикновено, облече се и отиде да закуси в голямата трапезария. Така започна новият живот на Саманта Тейлър.

На Свети Валентин Сам получи картичка от Чарли Питърсън, в която се споменаваше нейният празен кабинет, и за пръв път се замисли за работата, която я чакаше в Ню Йорк. Каза на Тейт още същата вечер, когато той я взе в прегръдките си. Това вече се бе превърнало във всекидневен ритуал. Идваше тук не по-късно от девет часа, след като е вечеряла с леля Каро и се е изкъпала.

— Как изглежда той? — полюбопитства Тейт.

— Чарли ли? — Тя се хвърли на дивана с щастлива усмивка и погледна с присвити очи мъжа, когото вече чувстваше като съпруг. — Да не ревнуваш?

— А трябва ли? — попита той с равен глас.

— Господи, не! — изсмя се с открито сърце Саманта. — Между нас никога не е имало нещо, освен това Чарли е женен, баща е на трима синове. И съпругата му пак е бременна. Просто го обичам като брат, нали разбираш, той ми е най-добрият приятел. Работим заедно от години.

Тейт кимна, после попита:

— Сам, работата не ти ли липсва?

Тя помълча и помисли, преди да отговори, сетне поклати глава.

— Знаеш ли, колкото и да е странно, не ми липсва. Каролайн казва, че и с нея е било така. Разделила се е със стария си живот и край. Никога не е имала желание да се върне към него. Аз също се чувствам така. С всеки изминал ден агенцията ми липсва все по-малко и по-малко.

— Но все пак ти липсва, нали?

Беше я хванал натясно. Както бе легнала на дивана, а той седеше до нея с гръб към огъня, тя се обърна по корем и го погледна в очите.

— Да, донякъде. Както понякога ми липсват апартаментът, някои от книгите и вещите ми. Ала не и животът там. Нито работата. Повечето от нещата, от които наистина изпитвам потребност, мога да си ги донеса, ако искам. Но работата… Странно, преди работех така упорито и с всички сили се опитвах да се издигна, а сега… — Тя вдигна рамене. Приличаше на много млада, много руса фея. — Това просто не ме вълнува повече. Интересува ме само дали са прибрани всички отлъчили се крави, дали има нещо за вършене, дали Навахо се нуждае от нови подкови, дали оградата на северното пасище не е паднала. Не знам, Тейт, с мен сякаш се случи нещо. Като че станах друг човек, откакто напуснах Ню Йорк.

— Но някъде в теб все още съществува старата Сам. Онази, която иска рекламите й да печелят награди и да бъде сред най-добрите в своя бранш. Един ден това ще ти липсва.

— Откъде знаеш? — изведнъж се разсърди тя. — Защо непрекъснато ме караш да бъда такава, каквато не искам повече да бъда? Защо? Може би предпочиташ да се върна? Може би се боиш от станалото и от последствията, които може да доведе след себе си?

— Възможно е. Позволено ми е да съм изплашен, Сам. Ти си страхотна жена. — Знаеше, че тя не е съгласна вечно да държи връзката им в тайна, че иска всички да знаят за любовта им, и това доста го тревожеше.

— Добре, но не ме притеснявай. Точно сега не желая да се връщам. А ако ми се прииска, ще ти го кажа.

— Надявам се.

Ала и двамата знаеха, че от отпуската й остава само месец и половина. Тя си бе обещала да вземе решение до средата на март. Все още разполагаше с цял месец.

След две седмици, докато яздеха бавно на връщане от хижата, където продължаваха да прекарват идилични недели, Тейт я погледна закачливо и каза, че има изненада за нея.

— Каква изненада?

— Ще разбереш, когато се приберем. — Наведе се от седлото и я целуна по устните.

— Да видим сега… какво ли може да бъде?… — Сам успя да си придаде едновременно палав и замислен вид, изглеждаше много млада. Беше вързала дългите си руси коси с червени панделки на две опашки и носеше нови-новенички червени каубойски ботуши. Тейт я бе взел на подбив заради тях, казваше, че са по-ужасни и от зелените ботуши на Каро, но с пристигането си в ранчото Сам бе изоставила своя гардероб от „Блас“, „Ралф Лорън“ и „Холстън“ и от три месеца това бе единствената й ексцентрична покупка. — Купил си ми още един чифт ботуши? Този път виолетови?

— О, не… — изстена той.

— Розови?

— Струва ми се, че ще повърна.

— Добре де, значи нещо друго. Да помислим… Форма за вафли? — Тейт поклати глава. — Нов тостер? — Сам се ухили, миналата седмица бе подпалила техния. — Кученце? — Погледна го с надежда и той се усмихна, но отново поклати глава. — Костенурка? Змия? Жираф? Хипопотам? — изброяваше тя със смях, Тейт също се смееше. — Да му се не види, не мога да се сетя. Какво е?