Даниел Стийл - Паломино

— Така се получава — кимна той. — Но никак не ми харесва. — После изведнъж засия. — Сетих се. Хенеси от два месеца се оплаква от своята къща. Била много малка за него, на ветровито място и твърде далече от трапезарията. Направо ни побърква.

— Е и?

— Ще се сменя с него. Къщичката му е в края на лагера, почти зад тази на Каро. Там едва ли ще те види някой. Несравнимо по-удобно е, отколкото мястото, на което съм сега.

— Не мислиш ли, че ще заподозрат нещо?

— Защо? — усмихна се Тейт в издигащата се над ваната пара. — Нямам намерение сутрин на закуската да те щипя по задника или да те целувам в устата, преди да потеглим с конете.

— Защо, не ме ли обичаш?

Без да отговори, той се наведе напред, целуна я нежно и помилва гърдите й.

— Честно казано, малка Паломино, обичам те.

Тя се надигна на колене в старата вана и застана с лице към него, в очите й бе събрано всичко, което изпитваше.

— Аз също те обичам, Тейт Джордан.

Потеглиха обратно към седем часа и Саманта бе много благодарна, че тази вечер Каролайн е на вечеря в друго ранчо. Иначе възрастната жена би полудяла от тревога. Погълнати в разговори, смях и любов, те не бяха забелязали как денят неусетно се бе изнизал покрай тях.

Отново вкъщи, Сам внезапно бе обзета от чувство на загуба, задето не е с него. Сякаш й бяха отсекли дясната ръка. Странно бе, че изпитва подобно нещо към мъж, когото познава толкова отскоро, ала животът в изолация от останалия свят придаваше на чувствата им особена неповторимост и сила. Сама в празната къща, тя отново закопня за него. Каролайн й бе оставила бележка, която издаваше загриженост заради продължителното й отсъствие, но не и тревога. Имаше и топла вечеря на печката, до която Сам едва се докосна, преди да си легне в осем и половина и да се отдаде на мисли за Тейт в тъмното.

Тази нощ Каролайн се прибра заедно с Бил Кинг, двамата се промъкнаха на пръсти в тъмната къща и Бил веднага се отправи към спалнята. Присъствието на Сам създаваше известни неудобства, Каролайн всяка вечер трябваше да му напомня да не блъска толкова силно входната врата, ала думите й отиваха на вятъра. Сега тя тръгна по коридора към стаята на Сам, отвори вратата, надникна в просветления от луната мрак и видя красивата млада жена, заспала в леглото си. Постоя и я погледа с чувството, че собствената й младост се е върнала да й напомни за себе си, сетне влезе тихо. Струваше й се, че знае какво става, ала както сама се бе убедила, тези неща не можеха да бъдат променени или прекратени. Всеки трябваше да живее живота си. Дълго стоя там, взряна в Саманта, в пръснатата й върху възглавницата коса, в лицето й, толкова гладко и щастливо. С насълзени очи докосна ръката на спящото момиче. Саманта не се събуди и, все така тихо, Каролайн излезе от стаята.

Бил я чакаше в спалнята, облечен в пижама, и си пафкаше пурата.

— Къде беше? Още ли беше гладна след всичкото това ядене?

— Не — поклати глава тя, странно притихнала. — Исках да се уверя, че Сам е добре.

— И добре ли е?

— Да. Спи. — Така си и бяха помислили, когато видяха потъналата в мрак къща.

— Тя е свястно момиче. Бившият й мъж трябва да е голям глупак, за да избяга с онази. — Бе гледал Лиз по телевизията и тя не му бе направила особено впечатление.

Каролайн безмълвно кимна в знак на съгласие, питайки се колко всъщност са глупаците между тях. Тя, задето бе позволила на Бил да й наложи това двайсетгодишно мълчание, тази потайност около любовта помежду им; Бил, задето от две десетилетия живееше като престъпник, промъквайки се скришом в нейната къща; Саманта, задето искаше мъж и начин на живот толкова чужди и вероятно толкова опасни за нея, колкото скачането от върха на Емпайър Стейт Билдинг; и Тейт Джордан, задето се бе влюбил в момиче, което никога нямаше да му принадлежи. Защото Каролайн много добре знаеше какво става. Усещаше го с костите, с вътрешностите, с душата си. Открила го бе в очите на Сам, още преди тя да го е разбрала, почувствала го бе на Коледа, когато видя как Тейт гледа Саманта, докато тя бе заета с нещо друго. Всичко това ставаше пред очите й, а трябваше да се преструва, че не забелязва нищо, че не знае нищо и не е близка с никого. Изведнъж й дойде до гуша.

— Бил? — Погледна го странно, взе му пурата и я остави в пепелника. — Искам да се оженим.

— Разбира се, Каро. — Той се ухили и помилва лявата й гърда.

— Недей. — Тя отблъсна ръката му. — Говоря сериозно.

Нещо му подсказваше, че наистина е така.

— Ти си изветряла! Защо да се женим сега?