Даниел Стийл - Паломино

— Не се тревожи за него, важното е какво си донесла на мен. — Тихият глас идваше иззад гърба й.

— О! — Саманта сепнато се обърна и преди да успее да си поеме дъх, той я грабна в прегръдките си и я притисна толкова силно, че почти я остави без въздух. Бързо я целуна и я пусна.

— Добро утро, Паломино — прошепна й и тя се изчерви.

— Здравей… Липсваше ми.

— И ти ми липсваше. Искаш ли тази сутрин да отидем в хижата? — Никой не би чул думите му, дори да стоеше на две крачки от тях.

Тя побърза да кимне с радостен блясък в очите.

— Много ще ми е приятно.

— Ще се срещнем до южната ограда, на просеката. Знаеш ли къде е това? — В погледа му изведнъж се прокрадна тревога, сякаш се боеше, че тя може да се загуби.

Саманта се засмя.

— Шегуваш ли се? Къде, мислиш, че съм била през цялата седмица, докато ти си работил?

— Не знам, бебчо — ухили се той. — На същото място, където и аз, предполагам. Извън реалния свят.

— Не си далеч от истината. — Тейт понечи да тръгне, а тя го хвана за ръкава и прошепна: — Обичам те.

Той кимна, докосна устните й със своите и отвърна също шепнешком:

— И аз те обичам. Ще се видим в десет часа.

Токовете му затракаха шумно по пода и след миг, когато се скри зад чупката между преградите, Саманта го чу да поздравява на висок глас двама от хората, идващи да се погрижат за конете си. Да бяха дошли минута по-рано, щяха да ги видят как се целуват. Сега завариха само Саманта, която прилежно хранеше великолепния жребец на Каролайн.

Срещнаха се в десет без пет на южната просека, конете им бяха свежи, небето синьо, а в очите им светеше желание. Тази нейна нова любов беше малко налудничава, не можеше да я обясни, но дълбоко в душата си Сам знаеше, че трябва да е с него, и бе готова да му се посвети до края на своя живот. По-късно, когато лежаха с уморени тела и щастливи сърца на голямото месингово легло в светлосинята стая, когато ръцете му я обгръщаха, а тя се бе сгушила до него, Саманта се опита да му го обясни.

— Не знам, Тейт, изпълва ме чувството, че… че винаги съм те чакала и сега изведнъж съм разбрала за какво съм родена…

— Чукането ли имаш предвид? — ухили се той и разроши красивите й коси.

— Не го наричай така. — Изглеждаше засегната.

— Извинявай. — Целуна я нежно и помилва лицето й. — Любенето. Знаеш, че и за мен е така, независимо как го наричам.

— Знам. — Щастливо усмихната, тя се премести по-близо до него и затвори очи. — Сигурно не е на хубаво да си толкова щастлив. Определено не е прилично. — Клепачите й потрепнаха и той целуна връхчето на носа й.

— Така ли? Защо? — Видът му бе не по-малко щастлив от нейния. — Защо да нямаме право да се чувстваме така?

— Не мога да кажа. Но се надявам да сме щастливи, и то много дълго. — Мислите и на двамата се понесоха към Бил и Каролайн, лежали преди тях в същото легло, които след толкова години продължаваха да са заедно.

— Странно нещо, Тейт, всичко между нас е ново, а просто не го възприемаме така, нали?

— Да, но ако не престанеш да говориш за това, ще започна да се държа с теб, сякаш сме заедно от двайсет години.

— И какво ще направиш?

— Няма да ти обръщам внимание.

— Опитай се само! — Тя прокара тънките си пръсти по вътрешната страна на бедрото му и спря заинтересувано там, където краката му се съединяваха.

— И за какво е всичко това, госпожо Саманта?

— Почакай и ще ти покажа — с мрачен глас се закани тя и Тейт пъхна ръка между бедрата й.

Шегите и закачките се редуваха по странен начин със сериозните разговори. През цялата сутрин непрекъснато имаха усещането, че са идвали тук и преди, че всеки от тях много дълго е бил част от живота на другия. Беше им почти невъзможно да приемат факта, че връзката им е съвсем от скоро, и двамата се чувстваха напълно свободно, разхождайки се голи из малката хижа.

— Видя ли албумите със снимки, бебчо? — извика й Тейт, докато тя разопаковаше донесените от него продукти и приготвяше сандвичи във веселата кухничка. Той седеше на дивана, наметнал одеяло на голите си рамене, с крака, протегнати към буйния огън. Камината не беше чистена, откакто е била използвана от последния посетител, можеха да бъдат спокойни, че идването им тук няма да бъде разкрито по останалата след тях пепел.

— Да, страхотни са, нали?

Имаше фотографии на Бил, на Каролайн и на други хора от ранчото, правени още в началото на петдесетте години. Двамата нови обитатели разгръщаха страниците, гледаха как хората отпреди много години в смешни бански костюми и странни шапки правят различни лудории пред старомодни коли, и се смееха, изпълнени от топло чувство. Имаше и няколко снимки от родео и дори фотографии на ранчото, преди да са били построени някои от по-новите сгради. — Я, колко малко е било ранчото!