Даниел Стийл - Паломино

— Защо си толкова сигурен?

— Защото мястото ти е там, както моето е тук.

— Така ли е наистина? Откъде знаеш? Ами ако също като Каролайн съм решила, че повече не искам да живея, както досега? Макар моят начин на живот да няма нищо общо с нейния от едно време?

— Ще ти кажа откъде знам. — В погледа му бе събрана цялата мъдрост на неговите четирийсет и няколко години. — Когато Каролайн е дошла тук, тя е била вдовица, искала е да се откъсне от живота, който е водила със съпруга си, защото него вече го е нямало. И е била на четирийсет години, Сам, това не е същото, както да си на трийсет или трийсет и една. Ти си млада, животът е пред теб, имаш да пишеш още много от твоите шантави реклами, да сключваш сделки, да хващаш автобуси, да провеждаш телефонни разговори, да изпускаш самолети, да посещаваш партита…

— И нищо от това ли не мога да върша тук? — Изглеждаше наранена, а той не сваляше от нея изпълнените си с мъдрост, нежност и любов очи.

— Не, малката ми, не можеш. Тук не е подходящото място. Ти дойде да излекуваш раните си и тъкмо това правиш. Може би и аз съм част от твоята терапия. Обичам те. Допреди три седмици изобщо не бях те виждал и вече от години не съм се интересувал истински от нито една жена, но знам, че те обичам. Знам го още от първия ден, когато се срещнахме. Надявам се, че и ти ме обичаш. Ала случилото се с Бил и Каро е чудо, Сам, те не са един за друг и никога няма да се съберат.

Тя е образована, той не е. Тя е живяла сред фантастичен разкош, а неговата представа за висока класа е златен зъб и пура за петдесет цента. Тя е стопанка на ранчото, а той няма пукната пара. Ала той я обича и тя го обича и се е задоволила с това. Ако питаш мен, не е била с всичкия си, но може би след живота, който е водила, то й е било достатъчно. Ти си друга, Сам, много по-млада си и имаш право на далеч повече от онова, което мога да ти предложа тук.

Ситуацията беше абсурдна. Познаваха се от месец, бяха любовници едва от два дни, а говореха за бъдещето, сякаш то наистина беше важно, сякаш въпросът за оставането им заедно трябваше незабавно да бъде решен. Саманта го гледаше удивена, после на устните й се появи лека усмивка.

— Ти си ненормален, Тейт Джордан. Но аз те обичам. — Взе лицето му между дланите си и го целуна силно по устата, сетне се отдръпна и скръсти ръце. — И без значение дали съм на трийсет, на деветдесет или на осемнайсет, сама ще реша искам ли да остана тук и предпочитам ли този живот. Аз не съм Каролайн Лорд, нито пък ти си Бил Кинг и би могъл да си спестиш проклетите саможертвени речи, господине, защото когато му дойде времето, ще направя точно това, което искам. Ако не желая да се върна в Ню Йорк, ти не можеш да ме накараш да го сторя. И ако ти си мъжът, с когото съм решила да остана завинаги, ще вървя след теб до края на света и ще ти досаждам до смърт, докато не кажеш на Каролайн и Бил и на последния работник в ранчото. Няма да се отървеш от мен толкова лесно, колкото ти се ще. Ясно ли е? — Саманта му се усмихна, но по погледа му долови, че съпротивата му все още не е сломена. Тъй или иначе това беше без значение. Той не я познаваше, Сам Тейлър винаги получаваше каквото иска, само с едно изключение напоследък. — Разбра ли ме, господине?

— Да, разбрах те. — Тейт не каза нищо повече, ала този път той я целуна и я накара да млъкне, като смъкна топлото одеяло от гърба си и го метна върху главите им. Само след миг те отново се сляха в едно: ръце, крака и тела се преплетоха в пулсиращ възел, целувката им нямаше край, а огънят тихо пращеше до тях. Накрая, останал без дъх, Тейт откъсна устните си от нейните и я пренесе обратно в малката синя спалня, където всичко започна отначало. Минаваше шест, когато забелязаха, че се е мръкнало. Бяха се любили и спали, любили и спали целия следобед. Тейт със съжаление я плесна по дупето и отиде да напълни ваната с гореща вода. Изкъпаха се заедно, дългите му крака бяха обвити около нея, а тя се кикотеше и му разказваше разни истории от прекараните в ранчото лета.

— Знаеш ли, още не сме разрешили нашия проблем.

— Не знаех, че имаме проблем. — Положил глава на ръба на ваната и затворил очи, той блаженстваше в топлата вода.

— Имам предвид кога и как ще се срещаме.

Тейт помълча известно време, явно мислейки по въпроса, сетне поклати глава.

— По дяволите, иска ми се да знаех. Ти какво смяташ, Сам?

— Не знам. Моята стая у леля Каро? Бих могла да те пускам през прозореца. — Тя се засмя нервно. Подобно предложение наистина прилягаше повече на лекомислено петнайсетгодишно момиче. — При теб?