Даниел Стийл - Паломино

— Охо, колко си весела тази вечер, госпожице Саманта! — констатира доволно Каролайн, без да става от мястото си.

За пръв път от четири месеца Сам видя познатото лице на Джон на телевизионния екран, без нещо да трепне в нея. В първия момент не повярва, присви очи и продължи да го гледа, а после вдигна рамене и с лека безмълвна усмивка пое към стаята си да се изкъпе.

— Идвам след минута, лельо Каро.

Скоро се върна и двете седнаха да вечерят, само че този път Саманта се питаше къде е Тейт. Дали беше с другите в голямата трапезария? Или пък бе решил да си остане вкъщи и сам да си приготви нещо, както правеха някои от каубоите? Все пак повечето предпочитаха да се хранят заедно. Дори онези, чиито съпруги живееха в ранчото, след вечеря често отиваха да пият кафе и изпушат по цигара в компанията на хората, с които са яздили цял ден. Изведнъж на Саманта страшно й се прииска да е с тях, ала чувстваше, че ако неочаквано се появи там вечерта, те доста ще се зачудят. През деня я приемаха като своя, ала очакваха вечер да си стои в голямата къща с Каролайн, където й е мястото. Появяването й там вечер щеше да ги възмути, невъзможно бе да открие Тейт, без да предизвика приказки. Все някой щеше да се досети каква е работата. В ранчото много се клюкарстваше и всеки сякаш притежаваше някакъв свръхчувствителен радар. Любовните истории, браковете и разводите се надушваха почти моментално, също както и извънбрачните връзки и деца, поради което бе още по-забележително, че Бил Кинг и Каролайн са запазили своята тайна толкова дълго. Дори и някои от старите работници да подозираха нещо, никой в ранчото не можеше да твърди с положителност, че са любовници. Сега Саманта откриваше, че ги уважава за това, и още по-ясно разбираше колко труден е бил тайният им живот. Беше възбудена до пръсване, копнееше да се види с Тейт, да разговаря, да се смее, да се шегува с него, да го докосва, да се разхожда с него под нощното небе, да вдига към него пълен с интерес и гордост поглед, да го държи за ръка, а сетне да се върнат заедно в нейната спалня и отново да открият взаимно телата си както предишната нощ.

— Искаш ли още салата, Саманта? — Преди Сам да си спомни къде се намира, вече бяха преполовили вечерята. От половин час тя мълчеше, замечтана и отнесена, а Каролайн я гледаше и се чудеше какво й е. Не изглеждаше разстроена, тъй че едва ли беше заради новините. Нямаше вид и на човек, обзет от носталгия. В действителност видът й беше чудесен и следователно причината трябваше да е друга. — Нещо лошо ли, Сам?

— А?

— Нещо хубаво?

— Какво?… О… Извинявай. — Саманта пламна като ученичка, поклати глава и се изкикоти дяволито. — Не, просто бях разсеяна. Денят беше тежък, но ми беше приятно. — Не можа да измисли нищо по-убедително, за да обясни изчервяването и изражението на лицето си.

— Какво, за Бога, си правила?

— Нищо особено. Хванах с ласото няколко коня, проверявах оградите, а мъжете следобед връзваха скопените бичета… — С усилие си припомняше с какво се е занимавала. Повечето време бе мечтала за Тейт. — Денят беше приятен.

Мъдрата възрастна жена я наблюдаваше внимателно.

— Радвам се, че си щастлива тук, в ранчото.

При това напомняне изражението на Саманта неочаквано стана сериозно.

— Вярно е, лельо Каро. Тук съм по-щастлива, отколкото където и да било другаде от дълго време насам.

Каролайн кимна и отново се зае със салатата си, а Сам се върна към мечтите за Тейт.

Ала го видя чак на другата сутрин. През нощта чу Бил Кинг да идва и да си отива и този път изпита завист. Изключено бе Тейт да дойде при нея. И както лежеше будна и мечтаеше за него, се усмихна на себе си: чувстваше се като осемнайсетгодишно момиче, което скришно се среща с някого: ужасно потайна и горяща от нетърпение да бъде отново с него.

В седем часа на другата сутрин, неделя, Сам изгълта набързо кафето си, вдигна ципа на дънките, грабна якето, среса се за последен път и се втурна към конюшнята, надявайки се да го завари там. Оказа се, че няма жива душа. Мъжете, които идваха да хранят конете, вече бяха отишли на закуска в голямата трапезария и тя бе сама в широкото помещение. Животните хрупаха сено или почиваха и от време на време поздравяваха съседите си с тихо изцвилване. Саманта пое към преградата на Черния красавец. Бавно прокара ръка по муцуната му и почувства как меките устни опипват дланта й, търсейки нещо вкусно.

— Тази сутрин не съм ти донесла нищо, Красавецо, съжалявам, момчето ми.