Даниел Стийл - Паломино

— Не — отвърна неопределено тя. Дори да се чувстваше отвратително, това едва ли можеше да се нарече „новина“. — Няма такова нещо. Предполагам, че просто съм уморена.

Усмихна му се, но това не бе непринудената спокойна усмивка, с която Тейт бе започнал да свиква, и той се запита какво ли я е огорчило така. Помисли си, че може да е разговаряла по телефона с Ню Йорк или пък да е получила гадно писмо от бившия си съпруг.

Познаваше това състояние от кавгите с жена си преди години.

— Днес се съсипа от работа, малка Паломино. — Усмивката му идваше като награда в края на труден ден и този път Сам му я върна от все сърце.

— Радвам се, че си го забелязал. — Но вече й бе известно, че Тейт Джордан вижда всичко. Това бе едно от качествата, заради които беше толкова ценен за ранчото. Той познаваше всичките си хора, знаеше как работят, доколко са лоялни и всеотдайни, какво получават и какво дават на ранчото във всяко едно отношение. Сам го погледна въпросително и отстъпи встрани. — Няма ли да влезеш?

— Не исках да те притеснявам, Сам — моментално се сконфузи той и се отдръпна. — Просто разбрах, че Бил и Каролайн са заминали да се срещнат със счетоводителя. Казах си, че няма да е зле да проверя как си. Не искаш ли да отидем до трапезарията и да вечеряме?

Сам беше трогната от неговата загриженост и изведнъж й се стори, че усмивката му изразява нещо повече. Ала никак не беше лесно да се разгадаят мислите на Тейт Джордан. Имаше моменти, когато дълбоките зелени очи не издаваха абсолютно нищо, още по-малко пък набразденото му лице. — Вечеряла ли си вече?

Миризмата на печеното пиле във фурната достигаше чак дотам и Сам поклати глава.

— Не. Каролайн ми е оставила пиле, но не бях… нямах време да… — Неочаквано се изчерви при мисълта, че бе седяла и гледала вечерните новини, вместо да се нахрани. Сетне махна с ръка към кухнята и наклони глава настрани, отмятайки назад гъстите руси коси.

— Искаш ли да вечеряме тук, Тейт? Има много ядене. — Можеха да си разделят картофа, разполагаха с цяло пиле, а салатата бе достатъчно голяма да нахрани половината мъже в ранчото. Каролайн винаги готвеше като за цяла армия — навик от годините, прекарани сред каубои и приятели.

— Няма ли да те затрудня? — Той очевидно се колебаеше, сякаш изведнъж се бе почувствал твърде висок за ниските тавани в къщата, ала Саманта бързо поклати глава.

— Не бъди глупав. Каролайн е оставила храна, която ще стигне за десет души.

Тейт се засмя и я последва в кухнята. Докато бъбреха за ранчото и за работата през деня, тя сложи масата и след няколко минути двамата се заеха с пилето и салатата, все едно че вечеряха заедно всеки ден.

— Как е в Ню Йорк? — погледна я той с усмивка, когато се нахрани.

— О… лудница. Предполагам, че тази дума го характеризира най-точно. Твърде многолюдно, твърде шумно, твърде мръсно, но в същото време и възбуждащо. Като че всеки непрекъснато е зает с нещо: да ходи на театър, да започва нов бизнес, да играе балет, да фалира, да забогатява, да печели слава. Ню Йорк наистина не е град за простосмъртни.

— А ти? — Сам бе станала да налее кафето и той я наблюдаваше внимателно.

— Преди мислех, че това ми харесва — вдигна рамене тя. Сложи на масата двете чаши димящо кафе и седна на мястото си. — Но вече не съм толкова сигурна. В момента всичко ми изглежда ужасно далечно и не особено важно. Странно, преди не можех дори да изляза да си подстрижа косата, без да се обадя поне три пъти в офиса, за да се уверя, че нещата са наред. А сега ме няма почти от три седмици, и свърши ли се светът? Нито за тях, нито за мен. Сякаш никога не съм живяла там. — Ала знаеше много добре, че ако тази нощ отлети обратно, още на другата сутрин ще й се струва, че никога не е заминавала, и отново ще е убедена, че за нищо на света не би заминала. — Според мен работата е там, че Ню Йорк действа като наркотик. Когато се пребориш с пристрастяването, всичко е наред, ала докато си зависим — внимавай! — топло му се усмихна тя.

— Попадал съм на такива жени! — Очите му гледаха закачливо над поднесената към устните му изящна бяла чаша с димящо кафе.

— Така ли, господин Джордан? Би ли ми разказал за тях?

— Не. — Той отново се усмихна. — Ами ти? Имаш ли си някого, който те чака в Ню Йорк, или си избягала и от това?

След този въпрос очите на Сам за момент станаха сериозни, после тя поклати глава.

— Не съм бягала, Тейт. Заминах. На ваканция… — Отново се поколеба и добави: — Прекъсване. Струва ми се, така го нарекоха в службата. И не, там не ме чака никой. Мислех, че онзи ден си разбрал всичко.