Даниел Стийл - Паломино

Сякаш бяха минали часове. Стаята бе тъмна, къщата — притихнала, и Саманта усещаше до себе си дългото му силно тяло, спокойно, задоволено. Той нежно докосна с устни шията й.

— Обичам те, Паломино. Обичам те.

Думите му звучаха искрено, но тя изведнъж изпита желание да попита „Наистина ли?“ Възможно ли беше? Как да повярва, че някой отново ще я обича от все сърце? Ще я обича напълно съзнателно, ще я обича, без да я наранява, ще я обича и няма да я напусне? От ъгълчето на окото й неочаквано се отрониха няколко сълзи и тупнаха на възглавницата. Тейт я погледна тъжно и кимна с разбиране. После я взе в прегръдките си и я залюля леко, напявайки й ласкави безсмислени думи като на ранено животно или беззащитно дете.

— Всичко е наред, малката ми. Вече всичко е наред, аз съм тук с теб…

— Извинявай… — приглушено промълви тя. Сдържаните сякаш цял живот ридания внезапно се отприщиха и насъбралата се болка излетя от нея като ято подплашени птици.

Останаха така, вкопчени един в друг, почти цял час, а когато сълзите й секнаха, Сам усети до себе си познато раздвижване, усмихна се и протегна ръка да го докосне и да го насочи към същото място.

— Добре ли си вече? — дрезгаво прошепна той и тя кимна в мрака. — Отговори ми!

— Добре съм.

Но Тейт не се решаваше да отиде по-далеч. Очите му бяха приковани към нейните.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

Не намираше думи да изрази своята благодарност, затова му я показа с тялото си. То се изви към него като дъга и в пълна мяра му върна получаваното удоволствие. Преди да срещне Тейт Джордан, Саманта не бе познавала подобно абсолютно сливане. Когато заспа редом с него, на устните й играеше щастлива усмивка.

На другата сутрин будилникът до леглото й иззвъня в обичайното време, тя се усмихна и бавно отвори очи, очаквайки да намери Тейт до себе си, ала откри само пъхнатата под часовника бележка. Той я бе оставил в два часа сутринта, когато тихо се бе измъкнал от леглото. Бе нагласил будилника и бе написал няколко думи на парче хартия: ОБИЧАМ ТЕ, ПАЛОМИНО. Саманта ги прочете и отново се отпусна на възглавницата, затвори очи и се усмихна. Този път нямаше сълзи.

В края на работния ден Саманта изглеждаше все така свежа и жизнена както в началото му и докато окачваше седлото, Джош възмутено изкоментира:

— Господи, жени! Я се виж, Сам, яка си като бик. Преди три седмици беше в толкова лоша форма, че след ездата през деня почти не можеше да вървиш. А сега скачаш от коня и в шест часа вечерта очите ти блестят, като че току-що си станала от сън. Повдига ми се, като те гледам. Сега е твой ред да ме влачиш до вкъщи. Задникът ми е адски натъртен, а от връзването на проклетите бичета ръцете ми са като окапали. Време е да се поразмърдаш и да работиш малко повече.

— Глупости. Днес работих повече от теб.

— О, така ли? — престорено се разсърди той и плесна с шапката си по задника минаващата край него Саманта.

— Точно така. — Тя се ухили и продължи по пътя си. Дългата й руса конска опашка беше привързана с яркочервена панделка.

През целия ден направо бе летяла на седлото. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за Тейт Джордан, но докато работеха, никой от двамата не се издаваше. Ако изобщо се забелязваше нещо, то бе, че Тейт се държеше безразлично и едва ли не грубо, а в редките случаи, когато се откриваше възможност да разменят няколко думи, Сам си даваше вид, че не го забелязва. Той я заговори нехайно само веднъж — на обяд, докато си пиеха кафето — и веднага отиде да бъбри с група мъже, а тя остана с каубоите, които познаваше най-добре. Но през целия ден в съзнанието й се въртяха ситуации, мигове, картини от прекараната с него нощ: формата на крака му, когато лежеше гол и непокрит сред измачканите чаршафи, изражението на очите му, когато се бе навел да я целуне отново, леката грапавина на врата му, когато с щастлива въздишка я остави да прокара бавно и възбуждащо дългите си пръсти по напрегнатия му гръб. Харесваше вида му, допира му, харесваше всичко онова, което той правеше с нея, и сега, докато тичаше към къщата на леля Каро, Тейт бе единственото нещо, за което можеше да мисли. Нямаше представа кога ще го види отново насаме. Неговата къщичка беше на видно място, съвсем близо до голямата трапезария, където се хранеха мъжете, пък и леля Каро беше се върнала от своето пътуване с Бил. Очевидно щеше да е необходима известна подготовка, за да се срещнат, но Сам беше сигурна, че Тейт ще измисли нещо. Мисълта как отсега нататък той и Бил Кинг ще се промъкват на пръсти в къщата и ще се изнизват крадешком в среднощните часове я накара да прихне тъкмо когато отваряше входната врата.