Даниел Стийл - Паломино

Тейт се усмихна в отговор.

— Би могло да е много по-голямо, отколкото е сега, да стане най-хубавото в щата, та дори и от най-добрите в цялата страна, но Бил Кинг остарява. Вече няма такова желание да го гледа как се разраства.

— А какво ще кажеш за себе си? Това ли искаш, Тейт? Някой ден да станеш управител тук?

Той кимна замислено, пред нея не можеше да се преструва. Беше много амбициозен и всичките му амбиции бяха свързани с ранчото.

— Да. Бих искал един ден да го превърна в нещо много специално, ако госпожа Каро ми разреши. Но се съмнявам, че ще даде съгласието си, докато старият Бил е наоколо.

— Надявам се той да е винаги тук, Тейт. Заради нея — тихо, почти благоговейно каза Сам.

— Аз също. Ала един ден, един ден… В ранчото има някои неща, които ми се иска да променя. — Той внимателно затвори албума и заговори. След час погледна електронния часовник в кухнята и млъкна. — Виж какво, Сам, мога да ти приказвам за това до безкрайност. — Усмихна се смутено, но тя очевидно проявяваше интерес.

— Приятно ми бе да те слушам. — Сам се замисли и попита: — Защо не си купиш собствено ранчо?

Ала той поклати глава със смях.

— С какво, малка Паломино? С добро желание и стари кутии от бира? Имаш ли някаква представа какво би струвало да сложиш началото на прилично ранчо? Цяло състояние. Не и с моята заплата, бебчо. Не, всичко, което искам, е да бъда страхотен управител — не някакъв помощник, а истински управител. Човекът, който разполага с цялата власт. Господи, та повечето собственици не знаят откъде се дои кравата. Управителят е този, който движи всичко.

— Тук ти вършиш това. — Гледаше го с гордост и той нежно докосна косите й, а после обхвана с длан брадичката й.

— Опитвам се, малка Паломино. Опитвам се, когато не бягам в хижата с теб. Ти ме караш едва ли не да съжалявам, че работя. Единственото, което ми се искаше вчера, бе да дойда тук с теб, да те любя, да седя край камината и да се чувствам добре.

Саманта гледаше замечтано в огъня.

— И на мен. — След миг отново се обърна към него и попита: — Какво ще правим, Тейт?

— С кое? — Само я дразнеше. Добре разбираше за какво става дума.

— Не се превземай. Знаеш за какво говоря. — После се разсмя и каза: — Миналата нощ ми се яви такава картина: ти и Бил Кинг се промъквате в къщата като крадци и се сблъсквате в тъмното. — Тейт също прихна, като си го представи, после я притегли към себе си и я погледна замислено. Вече си бе блъскал главата над различните възможности, но те до една бяха твърде сложни, никоя не беше идеална.

— Не знам, Сам. Щеше да е много по-лесно, ако беше лято. Можехме да идваме тук всяка вечер след работа и да се връщаме на лунна светлина. Но сега в края на работния ден става тъмно като в рог и аз бих се притеснявал някой от конете да не се препъне и нарани.

— Можем да носим фенери.

— Да бе! — усмихна се той. — Или пък да наемем хеликоптер, защо не?

— О, престани. Кажи… какво ще правим? Ще идваш ли скришом у леля Каро?

Тейт бавно поклати глава.

— Не. Те ще ни чуят, също както ти чуваш Бил да влиза всяка вечер. А моята къща е толкова на открито. Достатъчно е някой от хората да те види само веднъж и за нас всичко ще свърши.

— Така ли? — В погледа й се долавяше напрежение. — Наистина ли ще е толкова ужасно, ако разберат? — Тейт кимна. — Защо?

— Това не е редно, Сам. Знаеш коя си ти и кой съм аз. И ти не искаш да се приказва по наш адрес, както и аз.

В действителност това изобщо не я интересуваше. Вярваше, че го обича, и пет пари не даваше какво говорят хората. С какво можеха да им навредят? Ала изражението на Тейт ясно показваше, че става дума за свещено правило: на ранчерите не бе разрешено да се влюбват в работници от ранчото. Саманта го погледна открито.

— Аз няма да участвам в игра като тяхната, Тейт, не и до безкрайност. Ако останем заедно, искам хората да знаят. Искам да се гордея с това, което имаме, а не да се страхувам, че някой може да разбере.

— Ще му мислим, когато му дойде времето.

Ала Сам усещаше, че той не е готов да направи и стъпка в желаната от нея посока, изведнъж се наежи и в очите й пламна упоритост, не по-малка от неговата.

— Защо? Защо да не се заемем с решаването на този въпрос още сега? Добре, разбирам, че не е необходимо веднага да обявяваме връзката си. Но, по дяволите, Тейт, нямам никакво намерение вечно да се крия.

— Да — промълви той много тихо. — След време ти ще се върнеш в Ню Йорк.

Думите му я удариха като студена вълна и когато отново заговори, гласът й звучеше ледено и измъчено.