Даниел Стийл - Паломино

— Нима мислиш, че след пет години всичко това ще означава нещо за теб? О, госпожо, не бъди толкова наивна. След пет години аз ще съм просто един от многото каубои, а той ще е между най-изтъкнатите личности в американската телевизия. И всяка вечер, докато миеш чиниите, ще зяпаш в телевизора и ще се питаш как се е получило така, че си се озовала при мен? Това не ти е театър, малката. Това е самата реалност. Реалността в ранчото. Тежка работа. Липса на пари. Няма нищо общо с твоите реклами.

Стъписана от неговото ожесточение, Сам се разплака още по-силно.

— И за мен е реалност.

— Невъзможно е, за Бога. Невъзможно е, Сам. Виж само откъде идваш ти и как живея аз. Какъв е апартаментът ти в Ню Йорк? Мансарда на Пето авеню? В някоя префърцунена сграда с портиер, с френски пудел и мраморни подове?

— Не, на последния етаж в обикновена градска къща без асансьор, ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре.

— И е пълен със стари мебели.

— Имам няколко.

— Тук сигурно ще изглеждат много ефектно. — Изрече го с горчивина и се обърна да обуе обувките си.

— Защо, по дяволите, си толкова ядосан? — Тя отново крещеше и същевременно плачеше. Извинявай, задето не ти казах, че съм била омъжена за Джон Тейлър. Излиза, че ти си много по-впечатлен от него, отколкото аз. Просто не мислех, че е толкова важно, както очевидно смяташ ти.

— Да си скрила още нещо от мен? Например, че баща ти е президент на „Дженерал Мотърс“, че си израсла в Белия дом, че си богата наследница? — Гледаше я враждебно и както си беше гола, тя скочи от леглото като голяма пъргава котка.

— Не, епилептичка съм и ти си на път да ме докараш до припадък.

Той дори не се усмихна на опита й да прогони неговото раздразнение с шега. Влезе в банята и затвори вратата, оставяйки Сам да чака отвън, а когато излезе, я погледна нетърпеливо.

— Хайде, обличай се.

— Защо? Не искам да се обличам. — Усети как сърцето й се свива от ужас. — Няма да си тръгна.

— Напротив, ще си тръгнеш.

— Не, няма. — Тя седна на ръба на леглото. — Не и докато не поговорим за това. Искам веднъж завинаги да разбереш, че за мен този човек не означава нищо и че те обичам. Мислиш ли, че ще можеш да вкараш това в дебелата си глава?

— Има ли значение?

— За мен има голямо значение. Защото те обичам, глупак такъв — тихо каза Сам и нежно му се усмихна.

Той не отвърна на усмивката й, погледна я остро и си взе пура, която не запали, а започна да върти между пръстите си.

— Би трябвало да се върнеш в Ню Йорк.

— Защо? За да тичам подир съпруга, когото не желая? Ние сме разведени, не помниш ли? Сега се радвам, че е така. Влюбена съм в теб.

— Ами работата ти? И от нея ли ще се откажеш заради селския живот?

— Фактически… — Тя дълбоко пое въздух и едва не се разтрепери. Онова, което се готвеше да каже сега, беше най-голямата крачка в живота й, а знаеше, че още не го е обмислила добре. Но трябваше да го каже тази вечер. Нямаше повече време за размисли. — … Тъкмо това смятах да направя. Да напусна работа и да остана завинаги тук.

— Това е смешно.

— Защо?

— Мястото ти не е тук — уморено отвърна той. — Трябва да се върнеш в своя апартамент, на своята изпълнена с напрежение работа и да си намериш мъж от своята среда. Няма какво да правиш при каубой, който живее в едностайна барака, рине конски тор и гони отлъчили се от стадото говеда. Та ти си дама, за Бога!

— От твоите уста звучи много романтично, няма що! — Отново се опитваше да бъде саркастична, но сълзите пареха очите й.

— Тук няма и помен от романтика, Сам, там е цялата работа. Животът в ранчото няма нищо общо с идилията, която ти си представяш. И аз не съм принцът от приказките, а реален човек.

— Аз също. Тъкмо в това е проблемът. Ти не искаш да повярваш, че съм от плът и кръв, реална жена с реални потребности, че мога да живея далеч от Ню Йорк, от своя апартамент и работата си. Отказваш да приемеш, че наистина желая да променя начина си на живот, че в Ню Йорк вече не се чувствам добре, че тук ми е по-хубаво и точно това ми трябва.

— Ами купи си ранчо като Каролайн.

— И какво ще стане? Тогава ще повярваш ли, че съм истинска?

— Може да ме вземеш на работа.

— Върви по дяволите!

— Защо не? Така ще мога да влизам и излизам тайно от спалнята ти през следващите двайсет години. Това ли искаш, Сам? Да се докараме до тяхното положение, с хижа за тайни срещи, която ще сме твърде стари и уморени да посещаваме, останали единствено с неосъществените си мечти? Ти заслужаваш нещо повече и ако нямаш достатъчно ум да го разбереш, аз имам.