Даниел Стийл - Паломино

Въпреки това вечерята не мина особено весело. На Саманта се стори, че изтекоха часове, докато най-сетне дойде моментът да прескочи през прозореца и да тръгне през градината и овощните дървета към къщичката на Тейт. Ала когато стигна там, разбра с безпощадна категоричност, че той е много по-разстроен, отколкото си бе представяла. Лампите бяха изгасени, а беше твърде рано да е заспал. Или се преструваше, или още висеше с пастирите в голямата трапезария, което не влизаше в навиците му, но без съмнение бе добър ход, ако се опитваше да избегне срещата с нея. Предпазливо почука на вратата и не получи отговор. Тогава завъртя топката и влезе, както правеше винаги. Ала онова, което завари вътре, не беше обичайното безредие, създавано от Тейт. Погледът й срещна потънала в прах празнота, която я заобикаляше отвсякъде. Изненаданото й възклицание отекна от празните стени. Какво бе направил той? Дали не беше разменил отново къщичката си, за да избяга от нея? При мисълта, че няма и най-малка представа къде е, страхът я заля като вълна. Подпря се на вратата с разтуптяно сърце, успокоявайки се, че където и да е отишъл, не може да е много далеч. Знаеше, че някъде има още две-три празни къщички и той очевидно бе използвал деня, за да пренесе нещата си. Ако не беше толкова отчайващо, ако не показваше колко непримирим е по въпросите, които бяха обсъждали предишната вечер, всичко това щеше да й се стори забавно.

Тази нощ Саманта почти не спа, мята се и се въртя в леглото, питайки се защо Тейт бе прибягнал до толкова крайни действия като преместването, и в три и половина стана, понеже не издържаше повече. Помота се още половин час в стаята, изкъпа се, но въпреки това се приготви твърде рано. Трябваше да убие още половин час с чаша кафе в кухнята на Каролайн, преди да отиде на закуска в голямата трапезария. Тази сутрин определено държеше да е там. Ако успееше да го хване дори и само за миг, щеше да го попита защо е сменил жилището си и да му каже, че действа прибързано като дете.

Ала когато се нареди на опашката за бекон с яйца и трета чаша кафе, чу двама от мъжете да си приказват и, ужасена и недоумяваща, се обърна към Джош.

— Какво казаха те?

— Говореха за Тейт.

— Знам. Какво казаха? — Лицето й бе станало мъртвешки бледо. Не беше възможно да е чула добре.

— Казаха, че е много лошо.

— Кое е много лошо? — Отчаяно се опитваше да не изкрещи.

— Че е заминал вчера. — Джош се усмихна любезно и пристъпи напред с опашката.

— Закъде? — Сърцето заблъска толкова силно в ушите й, че трудно би чула отговора му, ала този път той само вдигна рамене. После продължи.

— Изглежда, че никой не е разбрал. Обаче синът му оттатък в „Третата бариера“ сигурно знае.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите? — почти изкрещя тя.

— За Бога, Сам, успокой се! Тейт Джордан напусна.

— Кога? — За момент мислеше, че ще припадне.

— Вчера. Затова остана да говори с Бил Кинг. Да ти кажа право, вчера сутринта, когато ме помоли да го заместя, той сподели с мен, че ще замине. Рече, че отдавна искал да го направи, време било да се размърда. — Джош вдигна рамене. — Много жалко. От него щеше да излезе добър наследник на Бил Кинг.

— Значи е напуснал просто така? Без двуседмично предупреждение, без да бъде назначен човек на неговото място? Така ли? — Сълзите вече пареха очите й.

— Да, Сам, тук не е Уолстрийт. Когато някой реши да напусне, напуска и толкоз. Вчера сутринта той си купи камион, качи на него целия си багаж и отпраши.

— Завинаги ли? — Думите едва излязоха през стегнатото й гърло.

— Да. Няма никакъв смисъл да се връща. После никога не е същото. Аз веднъж го направих и сгреших. Ако тук се е чувствал нещастен, постъпил е правилно.

„О, нима? Колко приятно е да го чуеш!“ Тогава Джош я погледна по-внимателно.

— Добре ли си, Сам?

— Да, разбира се. — Ала изглеждаше ужасяващо, така бе посивяла. — Напоследък не спя спокойно.

Трябваше да отпъди сълзите… трябваше… трябваше… Освен това нямаше никаква причина за паника, Бил Кинг положително щеше да знае къде е, пък и тя винаги можеше да попита момчето. Щеше да отиде и лично да се срещне с него. Нямаше да остави този мъж да й се изплъзне между пръстите. Никога. А намереше ли го веднъж, това нямаше да се повтори повече.

— Знаеш ли — Джош все още я гледаше, — и вчера видът ти беше ужасен. Да не би да си хванала грип?

— Да — отвърна тя, стараейки се да изглежда равнодушна към казаното от него за Тейт Джордан. — Възможно е.

— Тогава защо не се върнеш в голямата къща и не се пъхнеш отново под завивките?