Даниел Стийл - Паломино

— Лошо.

— Ужасно лошо или средно лошо?

— Непоносимо лошо. Още два дни и щях да получа язва или да убия Харви. Този мръсник ме побърква от седмици. Клиентите не харесаха нито един от проектите, които разработихме, намират, че всичко е твърде скромно, твърде плахо, твърде целомъдрено.

— Не използвахте ли моята тема с конете?

— Да, по дяволите, срещнахме се с всяка манекенка отсам Мисисипи, която представя облекло за езда, огледахме всяка жокейка, всеки треньор, всеки…

— Не, не, за Бога! Хората са прави, ако им предлагате това, Чарли. Аз имах предвид коне, каубои, нали разбираш: мъжественост, залези. Например ездач, който препуска срещу червеното слънце на хоризонта на голям и красив жребец… — Каза го и мислите й моментално се върнаха към Черния красавец и, естествено, към Тейт. — Това е, което ти трябва за тази реклама. Не продаваш някаква малка дамска кола, продаваш евтин спортен модел. Клиентите искат да се получи впечатление за сила и бързина.

— Не мислиш ли, че и състезателен кон може да свърши работа?

— Не, по дяволите. — Тонът й бе непреклонен и в другия край на линията Чарли се ухили.

— Предполагам, че точно затова договорът е твой.

— Утре ще погледна какво имате.

— Тогава доскоро, рожбо.

— Много поздрави на Мели и благодаря, че се обади, Чарли. — Тя сложи слушалката, отново хвърли поглед около себе си и прошепна: „О, Тейт… защо?“

Лека-полека разопакова багажа, избърса прахта, разтреби, после седна и се помъчи да убеди сама себе си, че това тук е нейният дом. В десет часа с облекчение се пъхна в леглото с бележника и писмените препоръки на Харви. Искаше да навакса малко от онова, с което й предстоеше да се занимава на другия ден. Вече минаваше дванайсет, когато остави всичко, изгаси лампата и се опита да заспи. Но мислите за ранчото я държаха будна още два часа, все очакваше да чуе познатите звуци, които не идваха и не идваха.

Завръщането в агенцията на следващата сутрин и се стори като странно пътуване назад във времето до напълно забравена точка. Кабинетът, бюрото и колегите й сякаш бяха част от друг живот. Трудно й бе да си представи, че някога е прекарвала тук по десет часа на ден, че делата на „Крейн, Харпър и Лауб“ са ангажирали мислите й от сутрин до вечер. Обсъжданите проблеми й се виждаха смешни, клиентите — глупави и тиранични, а идеите, концепциите и презентациите — несериозни като детска игра. Някак си не успяваше да се изплаши истински, че може да загубят поръчката, да се разтревожи, че някой си там бил недоволен или че заседанието не върви както трябва. Цялата сутрин седя и слуша със сериозен вид, а когато всичко свърши, имаше чувството, че си е загубила времето.

Като че само Харви Максуел бе доловил настроението й. Почака, докато останалите напуснаха заседателната зала на двайсет и четвъртия етаж, и я погледна проницателно.

— Е, Сам, как се чувстваш? — Свъсил вежди, с лула в ръката, той я наблюдаваше внимателно.

— Странно. — Винаги се бе старала да бъде откровена с него.

— Както и можеше да се очаква. Дълго те нямаше.

— Може би по-дълго, отколкото трябваше. — Вдигна глава и го погледна в очите. — Трудно е да се върнеш след толкова време. Имам чувството, че… — Поколеба се, но все пак реши да го каже: — Че съм оставила там голяма част от себе си.

Харви въздъхна, кимна и се зае да пали отново лулата си.

— И аз имам това чувство. Някаква специална причина? — Очите му потърсиха нейните. — Нещо, за което би трябвало да ме осведомиш? Може би си се влюбила в каубой и възнамеряваш да се върнеш там?

Искаше да знае повече, отколкото Саманта бе склонна да му каже. Тя поклати глава.

— Всъщност не.

— Не съм сигурен, че отговорът ти ми харесва, Сам — рече Харви и остави лулата. — Малко е неопределен.

— Нали се върнах — тихо отвърна тя. — Повика ме и аз пристигнах, може би е добре засега и двамата да се задоволим с това. Ти ми позволи да замина в момент, когато промяната на обстановката ми беше страшно необходима, много повече, отколкото си давах сметка тогава. Сега имаш нужда от мен и аз съм тук. Ще остана дотогава, докогато ти трябвам. Няма да ти избягам, Харви, обещавам — заключи с усмивка Сам, ала Харви Максуел бе все така сериозен.

— Но смяташ да се върнеш там, нали?

— Може би. Не знам какво ще стане. — Тя въздъхна тихо и събра нещата си. — Не е ли по-добре сега да мислим само за клиента? Харесва ли ти моята идея за клиповете: изгрев или залез, препускащ каубой, а зад него стадо говеда… В дъното на пейзажа се появява мъж на красив кон, който изглежда като част от всичко наоколо…