Даниел Стийл - Паломино

— Той в къщата ли е? — Надяваше се да е отстъпил, така щеше да е по-лесно за леля Каро и много по-приятно за него. Ала отсреща се чу въздишка.

— Не, разбира се, че не е. Толкова е опърничав, Сам! Стои си в старата къщурка. Сега аз влизам и излизам тайно по цяла нощ.

— Това е смешно. Не можеш ли да кажеш пред хората, че ще го сложиш в стаята за гости? Господи, та той е управител там почти от трийсет години, толкова ли ще е шокиращо?

— Бил мисли така, а аз не бива да го разстройвам, тъй че правя, каквото иска той.

— Мъже! — изсумтя Сам и Каролайн прихна.

— Напълно съм съгласна с теб.

— Е, поздрави го от мен и му кажи да я кара по-кротко. Ще ти се обадя след няколко дни да видя как е. — И преди да затвори, извика на старата си приятелка: — Обичам те, лельо Каро.

— И аз те обичам, Сам.

Вече ги свързваше и общата тайна, съдбата на жени, влюбени в наемни работници в ранчо и принудени да живеят под тежестта на безумните правила на ухажване, разграничаващи двете съсловия. Сега, след като едва не загуби възлюбения си управител, Каролайн изведнъж разбра колко голяма е мъката на Сам.

За десет дни Саманта прелетя от Средния Запад до Югозапада и после отново на север и само уверенията на Каролайн, че Бил е много по-добре, я спряха да не отиде и в Калифорния. Навсякъде отсядаше в малък мотел, наемаше кола, изминаваше стотици мили и разговаряше с всеки попаднал й ранчер, а за своите лични цели не пропускаше да се среща и с работниците. За целите на „Крейн, Харпър и Лауб“ в края на обиколката си бе открила тъкмо каквото й трябваше: четири прекрасни стопанства, всяко напълно различно от другите, разположени сред разнообразна, но винаги величествена природа. Всички те предлагаха естествен декор, на който щяха да станат изключителни рекламни филми. Ала в личен план Саманта отново и отново удряше на камък. И когато се върна в Ню Йорк, задоволството от добре свършената работа бе силно помрачено от депресията, задето не бе намерила Тейт.

По време на обиколката си тя всяка вечер се обаждаше от хотелските стаи на Каролайн, питаше за Бил и я осведомяваше с кого е говорила и какво са й казали. Непрекъснато я занимаваше въпросът какво ли е станало с Тейт, къде може да е отишъл, коя е най-вероятната посока, в която е поел. След изчезването му преди три месеца бе говорила с безброй собственици на стопанства и беше сигурна, че ако някой го открие, ако го срещне или наеме, непременно ще й съобщи. Оставила бе визитната си картичка във всяко посетено ранчо и усилията й положително нямаше да отидат на вятъра. Не беше изключено той просто да е решил да не бърза и пътьом да се е отбил да погостува у роднини. Ала Каролайн отново и отново й напомняше, че Тейт може да е, където най-малко очаква, и че нищо чудно повече да не се появи в живота й. Бе убедена, че заради самата себе си Сам трябва да е наясно с тази перспектива.

— Никога няма да се откажа напълно — заяви й младата жена в последната вечер от пътуването си.

— Разбирам, но не можеш и да прекараш целия си живот в чакане.

„Защо да не мога?“ — помисли си Сам, ала не го каза. Разговорът отново се върна към Бил и неговото здравословно състояние. Каролайн намираше, че той е значително по-добре, но все още слаб.

Самолетът вече се приземяваше в Ню Йорк, а Саманта отново се тревожеше за Бил. Естествено, и за Тейт. Знаеше, че през следващия месец, докато интервюира актьор след актьор за ролята в клиповете, ще мисли за него всеки ден и всеки миг. Вече се бе разбрала с клиентите, че не им трябват четирима каубои, а само един. Един изпълнител, който да въплъщава силата, добротата, неподправеността и сексапила на мъжете в тази страна. И това можеше да бъде само актьор, който прилича на Тейт.

През следващите седмици тя прекарваше дълги часове в срещи с кандидатите, изпращани от най-престижните агенции за модели в града, и ги сравняваше с него. Търсеше висок мъж с широки рамене, на четирийсет и няколко години, с дълбок мелодичен глас, с галантни обноски, интересни очи и силни ръце, с добра стойка на седлото… Всъщност търсеше Тейт. Всеки път, когато секретарката й обявяваше поредната група актьори, дошли на прослушване, Сам отиваше да се срещне с тях, очаквайки да го види. А вместо това пред погледа й се нижеха умопомрачителни блондини с широки рамене, високи тъмнокоси красавци, бивши футболисти и дори един бивш хокеист; мъже със сурови лица, дълбоко разположени очи и волеви брадички. Но повечето от тях бяха твърде безизразни, някои имаха лоши гласове, други — прекалено красиви лица, а един приличаше повече на балетист, отколкото на каубой. Накрая, след цял месец търсене, Сам откри човека, който й трябваше, и слава Богу. Снимките започваха само след две седмици, на петнайсети юли.