Даниел Стийл - Паломино

Когато самолетът спусна колелата за кацане, Саманта се усмихна на себе си, изпълнена с нова надежда. Кой знае, може би в близките дни щеше да влезе в някое ранчо и да съгледа, подпрян на оградата, красив висок каубой. И този път нямаше да е някой непознат, а Тейт, с тези негови зелени очи, с меката усмивка и устата, която тя толкова много обичаше… Тейт…

— Добре ли си, Сам? — Тя се обърна, Чарли я тупаше по рамото и я гледаше някак особено.

— А? — Все още изглеждаше сепната.

— Говоря ти вече от десетина минути.

— Колко мило.

— Исках да те попитам кой ще кара другите две коли.

Сам набързо събра мислите си и даде своите разпореждания, ала когато кацнаха, умът й отново бе някъде далеч. Рееше поглед към далечния хоризонт и се питаше дали на следващия или на по-следващия ден вече няма да го е намерила… Искаше и се да прошепне: „Там ли си, Тейт?“, но знаеше, че няма да получи отговор. Нямаше как да разбере. Трябваше просто да продължава търсенето. Та нали затова беше дошла.

Те бяха между първите, които слязоха от самолета. Саманта бързо организира групата, уреди формалностите по колите, определи кой да ги кара, раздаде пътни карти, купи кутии със сандвичи за из път, връчи на всекиго талон за мотела, в случай че трите коли не пристигнат заедно. Както винаги, беше помислила за всяко нещо.

В автомобила, който караше тя, бяха Чарли, фризьорът, гримьорката, актьорът с приятеля си и пудела и всичките куфари „Вюитон“. Екипировката, снимачната група и асистентите пътуваха с другите две коли.

— Настанихте ли се? — Чарли се обърна да види какво е положението отзад и раздаде кутии изстуден плодов сок.

В Аризона бе по-горещо и от ада и всички бяха доволни, че колата е с климатична инсталация. Хенри бе зареден със смешни истории от турнетата си в Англия, приятелят му ги разсмиваше с разкази за това какво е да откриеш, че си гей в градче като Дъбюк, фризьорът и гримьорката пък описаха с най-големи подробности какво са преживели, когато в Лос Анжелис неотдавна били наети да подготвят за сцената прочута рок звезда; с една дума, пътуването протичаше приятно. До момента, в който пристигнаха в хотела. Тук, както можеше да се очаква, се разигра първата драма. Собственикът не пускаше в стаите кучета, не одобряваше приятеля на Хенри, гледаше ужасено огненочервената коса на фризьора с пънкарския син кичур отпред и свирепо се мръщеше на „ония грозни кафяви куфари“. Приятелят на Хенри направо се разтрепери от подобно непочтително отношение към любимия му комплект „Вюитон“ и заплаши, че ако трябва, ще спи в колата, но няма да изостави пудела. Стодоларова банкнота, която в отчета за разходите щеше да бъде калкулирана към графа „бакшиши и други“, отвори пътя на Джорджи и той беше допуснат в тюркоазното пластмасово великолепие на хотела.

— Изглеждаш като пребита, Сам. — Чарли се бе проснал на дивана в нейната стая и я наблюдаваше как размишлява над лист с бележки, прикрепен към твърда подложка.

Тя вдигна поглед, усмихна се и запрати по него топче от смачкана хартия, което го перна по лявото ухо.

— Изключено. Аз? Че защо ще изглеждам уморена? Какво по-лесно от това да влачиш група ексцентрици и френски пудел от единия край на страната до другия. Уморена? Не може да бъде.

— Аз пък не съм уморен — каза той, придавайки си невинно изражение, и Саманта направи гримаса.

— Нищо чудно. След като не вършиш нищо.

— Аз съм само художествен директор и съм тук, за да се убедя, че филмът е добър в художествено отношение. Моя ли е вината, че си амбициозна кучка и искаш да ставаш директор на творческия отдел?

Чарли само се шегуваше, но Саманта изведнъж стана сериозна и седна на леглото.

— Мислиш, че искам да стана директор на отдела?

— Не, любов моя — нежно й се усмихна той. — Всъщност не мисля, че го искаш, ала това не променя нещата. Ти си страхотно добра в работата си. Колкото й да ми е неприятно да го призная, понякога си направо блестяща. Харви го знае, клиентите го знаят, аз го знам, всички в бранша го знаят и рано или късно ще си получиш своето. Или някой ще те отмъкне от агенцията със заплата, на която дори ти не би устояла, или пък Харви ще се пенсионира, както отдавна заплашва, и ти ще станеш директор на творческия отдел.

Директор на отдела… мисълта за това вдъхваше респект.

— Този пост не ми трябва. Вече не го искам.

— Тогава най-добре да направиш нещо, докато още можеш, преди да се е случило и да е станало твърде късно. — Чарли се позамисли и после попита: — Какво искаш всъщност, Сам?