Даниел Стийл - Паломино

Актьорът, когото избраха, всъщност бе англичанин, ала западното му произношение бе така съвършено, че никой не би се досетил. Дълго време беше играл в пиеси на Шекспир в Стратфорд на Ейвън, но преди две години бе решил да дойде в Ню Йорк и да се снима в реклами, защото се бе уморил от трудните роли с твърде ниско заплащане. Сега рекламираше безалкохолни напитки, мъжко бельо и инструменти по националната телевизия и получаваше добри пари. Имаше рамене, широки колкото стаята, хубаво ъгловато лице, приятно, но не прекалено красиво, тъмносини очи и тъмна червеникавокафява коса. Изглеждаше напълно автентичен в ролята, всеки мъж в Америка би пожелал да се идентифицира с него, а жените щяха да мечтаят за рекламираната кола, представяйки си каубоя от клиповете зад кормилото й. Той решително беше човекът, който им трябваше за рекламната серия, и единственото, което разсмиваше Саманта, докато разказваше на Чарли за него, беше, че техният нов герой от уестърните без съмнение е обратен.

— Личи ли му? — загрижено попита Чарли.

— Какво говориш, той е актьор. И е великолепен!

— Е, имай милост към себе си и не се влюбвай в него.

— Ще се опитам да устоя на чара му.

Но най-смешното беше, че наистина го харесваше. Името му беше Хенри Джоунс-Адамс и ако не друго, поне щеше да е добра компания по време на пътуването. Беше изключително начетен, страшно любезен, много културен и очевидно притежаваше великолепно чувство за хумор. Щеше да е истинско облекчение след самодоволните, недисциплинирани его маниаци, с които си бе имала работа при други снимки.

— Ще дойдеш ли с нас на Запад, Чарли?

— Не знам. Не ми се иска да оставям Мели. Ако детето се роди преди това, всичко ще е наред. В противен случай ще трябва да изпратя двама от помощниците си. Можеш ли да се справиш?

— Щом се налага. — И добави с мека усмивка: — Тя как е?

— Дебела, изтощена, изнервена, раздразнителна. Но аз си я обичам. Пък и остава още малко. Бебето се очаква в края на следващата седмица.

— Той как ще се казва? — Сам не преставаше да го поднася, че отново ще бъде момче.

— Тя. Ще видиш. Не издаваме как ще я кръстим. Ще бъде изненада.

— Хайде, Чарли, моля те. Шарлот, ако случайно е момиче? — Много обичаше да го дразни.

Той поклати глава, щипна я по задника и изчезна.

Стана така, че Мели роди още същата неделя, една седмица по-рано от очакваното, и този път най-сетне беше момиче. Изненадата бе, че го нарекоха Саманта. Чарли й го каза във вторника след Четвърти юли и Сам се просълзи.

— Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Искаш ли да я видиш?

— Що за въпрос. С най-голямо удоволствие. Мели не е ли много изтощена?

— Ами. Четвъртото раждане е лесна работа. Звучи възмутително, но тя излезе от родилната зала на собствените си крака. Изкара ми ума, ала лекарят каза, че всичко е наред.

— Ставам нервна само като те слушам. — Както всички жени, които никога не са раждали, Саманта бе удивена от целия този процес и мистиката в него.

По обед отидоха заедно в болницата. Мели изглеждаше щастлива и здрава, направо сияеше в обточения с дантелки розов халат и розовите сатенени чехли, на ръце с повитото в бяло и розово бебе. Сам дълго не промълви нито дума, само стоеше и гледаше очарована подаващото се от пелените крехко личице.

— Тя е толкова хубава, Мели! — благоговейно прошепна накрая и Чарли, който стоеше точно зад гърба й, се разсмя.

— Да, но щяхме да я наречем Саманта, дори и да беше грозна.

Сам се обърна и му направи гримаса. Той бе прогонил магията на момента и неочаквано връхлетелия я копнеж по онова, което никога нямаше да познае: чудото на раждането и майчинството. Напоследък рядко бе позволявала на мислите си да странстват в тази посока, но сега, докато стоеше и гледаше новороденото, за пръв път от дълго време почувства как сърцето я заболя за тази изгубена мечта.

— Искаш ли да я подържиш?

Сам никога не бе виждала Мелинда толкова хубава. Сякаш някаква тиха светлина струеше от дълбините на самата й душа и обвиваше безценната рожба, сгушена на сигурно място до гръдта й.

— Мисля, че не — поклати глава Саманта и без да откъсва очи от детето, седна в края на леглото. — Страх ме е да не я счупя.

— Те са по-жилави, отколкото изглеждат. — Всяка майка би го потвърдила. — Ето… опитай. — Без предупреждение Мелинда сложи бебето в ръцете на Сам, то се изпъна, отново се сгуши и се усмихна. Отпуснато в прегръдките й, малкото същество спеше дълбоко и тя усещаше топлината му.